Стивън Кинг - Роуз Мадър

„Защото те обичам, Роуз.“

А може би бе… но това се случи преди четиринадесет години, а тогава очите на момичето, което бе обичал, бяха ясни и светли, гърдите му — стегнати, талията — съвсем тънка, а краката му — дълги и стройни. В урината на онова момиче нямаше кръв.

Роузи продължаваше да стои на ъгъла пред витрината с неоновия надпис и да се взира в годежния си пръстен. Питаше дали сега ще изпита същото — далечен отглас от тогавашния страх, а може би дори и романтичен свян, но тъй като не почувства абсолютно нищо, се обърна и закрачи към заложната къща. Предстоеше й да напусне „Дъщери и сестри“ и ако тези тук й дадат прилична сума за пръстена, ще изчисти сметките си, а дори може и да й остане някой долар.

„Но кой знае, може би чисто и просто искам да се отърва от него — рече си. — Сигурно не искам нито ден повече да разнасям на пръста си буика, който той така и не купи.“

Надписът на вратата гласеше „ЗАЕМИ И ЗАЛОЗИ В ГРАДА НА СВОБОДАТА“. За миг това определение й се видя доста странно — наричаха този град как ли не, но винаги го свързваха или с езерото, или с тукашния климат. Но после се замисли за друго, отвори вратата и влезе.

Очакваше да види тъмно помещение, и вътре наистина беше тъмно, но по стените танцуваха ослепителни златисти отблясъци. Слънцето вече залязваше и топлите му коси лъчи влизаха право в прозореца на заложната къща. Те се отразяваха в окачения на стената саксофон, който сякаш бе целият в пламъци.

„Не ще да е случайно — отбеляза Роузи. — Някой се е сетил да го закачи точно на това място. Колко хитро.“ Но въпреки това все още не можеше да се освободи от магията. А мястото очароваше и с аромата си — миришеше на прах, антики и стари тайни. Макар и съвсем слабо, някъде отляво долиташе тиктакането на безброй часовници.

Бавно тръгна по средната пътека — от едната страна бяха окачени акустични китари, а от другата имаше стъклени витрини, в които бяха наредени най-различни домакински уреди и аудиотехника. Имаха какви ли не стереоуредби, точно като онези по телевизията.

В дъното на магазина видя друг светещ надпис, под формата на синьо-червена неонова дъга. Отгоре със сини букви беше изписано „СРЕБЪРНА И ЗЛАТНА ФИНА БИЖУТЕРИЯ“. „ПРОДАВАМЕ, КУПУВАМЕ, РАЗМЕНЯМЕ“ — гласяха червените букви отдолу.

„А лазите ли по корем?“ — запита се Роузи с палава усмивчица на устните и се насочи към щанда, зад който на високо столче седеше един мъж. С часовникарска лупа разглеждаше нещо, което бе поставено на малка подложка пред него. Като се доближи, Роузи различи и самия предмет — джобен часовник, чийто заден капак беше свален. Човекът зад щанда внимателно бъркаше в механизма с невероятно тънка, почти невидима метална игла. Стори й се млад, може би още нямаше тридесет години. Косата му бе дълга, стигаше почти до раменете, и беше облечен с най-обикновена бяла фланелка и син копринен елек, комбинацията й се стори необичайна, но му стоеше страхотно.

Отляво като че нещо се помръдна. Тя се обърна и видя по-възрастен господин, който разглеждаше книгите, натрупани на етажерка с надпис ДОБРИТЕ СТАРИ РОМАНИ. Полите на шлифера му се влачеха по пода, а отстрани като вярно куче търпеливо го чакаше старомодното му черно куфарче, което бе започнало да се прокъсва в ъглите.

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

Роузи отново се обърна към продавача, който бе махнал лупата и топло й се усмихваше. Имаше доста приятни пъстри очи и тя се запита дали Пам би го определила като „интересна личност“. Може би не. Не се забелязваше да има канари от мускули.

— Може би — отвърна тя.

Свали пръстените си, а венчалната халка пъхна в джоба си. Носеше я постоянно, но сигурно бързо щеше да отвикне. Жена, която е в състояние да напусне дома си най-ненадейно, с един-единствен чифт дрехи, вероятно е способна на много други неща. Роузи остави диамантения пръстен до старинния часовник на кадифената подложчица.

— Колко струва? — попита тя. После като че размисли и допълни: — Колко можете да ми платите за него?

Той нахлузи пръстена на палеца си и вдигна ръка към прашната слънчева светлина, която падаше през обърнатите на запад прозорци. Искрящите разноцветни пламъци я заслепиха и за момент изпита съжаление. Златарят я погледна за миг, но Роузи улови в очите му нещо, което не разбра веднага — те сякаш казваха: „Ама вие шегувате ли се?“

— Какво става? — поиска да знае тя. — Какво има?

— Нищо. Влезе ми нещо в окото.