Стивън Кинг - Роуз Мадър

През тези няколко седмици, откакто бе напуснала Норман, Роузи откри прелестта на дребните удоволствия — да почете половин час преди лягане, да побъбри с другите жени за филми и телевизионни сериали, докато мият съдовете, или пък да открадне пет минути за почивка и да хапне банан.

Толкова е хубаво да знае какво я очаква, и да е сигурна, че то няма да бъде нито ненадейно, нито болезнено. Ето сега например й остават само две стаи, а после с Пам ще се качат със служебния асансьор и ще си тръгнат през задния вход. На път за автобусната спирка (вече спокойно се справяше с Оранжевите, Червените и Сините автобусни линии) най-вероятно ще се отбият в „Хот Пот“ да пият кафе. Простички неща. Простички удоволствия. Животът можеше да бъде и приятен. Може би го е знаела, когато е била малка, но го беше забравила. Сега го преоткриваше с огромно удоволстие. В никакъв случай не можеше да се каже, че е постигнала всичко, което иска, но онова, което имаше, засега й бе достатъчно… особено като се има предвид, че нямаше никаква представа какво я очаква. Тези въпроси ще трябва да почакат, докато се премести в самостоятелна квартира — Роузи имаше усещането, че това ще стане съвсем скоро, вероятно щом в така наречения „списък на Ана“ се появи свободна стая.

През отворената врата на хотелската стая се шмугна една сянка; Роузи още не бе успяла да се изправи, камо ли да скрие недоядения банан, когато в стаята надникна Пам.

— Никога повече не прави така, Пами! Едва не получих удар.

— О-о, никога не биха те уволнили, само защото си поседнала и си хапваш банан — успокои я тя. — Само да знаеш какви работи стават тук. Какво ти остана, само двадесет и втора и двадесета ли?

— Да.

— Имаш ли нужда от помощ?

— О, не се…

— Нямам нищо против. Наистина. Двете заедно ще ги оправим за петнадесет минути. Какво ще кажеш?

— Добре — признателно отвърна Роузи. — Но след работа аз черпя — кафе и пай, искаш ли?

— С най-голямо удоволствие бих си хапнала от онези сладкиши с шоколадовия крем.

Прекрасни дни — почти цял месец измина безметежно и приятно.

Същата вечер, докато лежеше на своя нар, скръстила ръце под главата си, взираше се в тъмнината и се вслушваше в приглушените стонове на новата жена през две-три легла отляво, Роузи си рече, че дните й са толкова спокойни, понеже го няма Норман. Обаче осъзна, че скоро това няма да й е достатъчно.

„Но още не е дошъл моментът — заключи и затвори очи. — Засега имам предостатъчно. Спокойни дни на труд, добра храна, сън… и без присъствието на Норман Даниълс.“

Вече се унасяше и в ушите й зазвуча песничката, която я приспиваше почти всяка вечер: „Наистина съм Роузи… Роузи Истинската… слушай, искам да ти кажа… че съм туй и още нещо…“

После настъпи мрак, но в него — и то все по-често — вече не я дебнеха кошмари.

Следващата сряда, като слизаха с асансьора след работа, Пам й се стори доста бледа.

— Имам мензис — отвърна тя на Роузи. — Умирам от болка.

— Ще се отбием ли за кафе?

Пам размисли, но поклати глава.

— Иди сама. Единственото, което искам в момента, е да се прибера и да се пъхна в някоя празна спалня, преди другите да се върнат от работа и да се разкикотят. Ще взема нещо и ще поспя няколко часа. Дано да се почувствам добре.

— Ще дойда с теб.

Приятелката й отново поклати глава.

— Няма да идваш! — отсече и за миг на устните й грейна усмивка. — Спокойно ще се оправя и сама, а ти си достатъчно голяма да пиеш кафе и без наставник. Кой знае — може пък да срещнеш някоя интересна личност.

Роузи въздъхна. За Пам някоя „интересна личност“ означаваше мъж с огромни мускули, които изпъкват под тясната фланелка като географски възвишения, но що се отнася до нея самата, тя спокойно можеше да преживее остатъка от дните си и без такава личност. Освен това беше омъжена.

Като излязоха на улицата, сведе поглед към венчалната халка и годежния си пръстен. Доколко този поглед имаше нещо общо с онова, което се случи малко по-късно, тя така и не разбра, но благодарение на него годежният пръстен (за който почти никога не се сещаше) изплува в съзнанието й. Тежеше малко повече от карат и беше почти най-скъпият подарък, който бе получавала от съпруга си, но никога досега не й бе хрумвало, че всъщност пръстенът е неин и тя може да прави с него каквото си поиска.

Изчака автобуса с Пам, въпреки протестите й. Видът й наистина я притесняваше — с това пребледняло лице, тъмни кръгове под очите и болезнени бръчки край устата. Освен това й беше толкова приятно да се грижи за някого, вместо за нея да се грижат. За малко щеше да се качи в автобуса, за да е сигурна, че Пам ще се прибере благополучно, но в крайна сметка мисълта за горещото кафе (а може би и парче пай) се оказа прекалено изкусителна и тя не устоя.