Стивън Кинг - Роуз Мадър

— Не много добре — прошепна Реймън. — Бас държа, че никак не е приятно, моля ви, господин полицай, не ми причинявайте болка…

Даниълс полека затягаше хватката, докато най-сетне сухожилията на китката му изпъкнаха като струни на китара. В корема на мустакатия като течно олово се разля ужасяваща болка и той се опита да изпищи. От гърлото му излезе само сухо гъргорене.

— Не много добре ли? — изсъска ченгето в лицето му. Дъхът му беше горещ, атажен и лъхаше на алкохол и на цигари. — Това ли можа да измислиш? Какъв си олигофрен! Е… все пак донякъде си прав.

Ръката се поотпусна, но съвсем малко. Коремът на Реймън се раздираше от непоносима болка, но пенисът му беше невероятно твърд. Садо-мазо техниките му бяха съвършено чужди, изобщо не ги разбираше ония откачалки и единственото обяснение, което му хрумваше за сегашното му състояние, беше, че дланта на ченгето спира кръвта в члена му. Зарече се, ако се измъкне жив, да иде право в „Сейнт Патрик“ и да каже „Благодатна Мария“ петдесет пъти. Какво ти петдесет, сто и петдесет пъти.

— Ония там ми се смеят — заяви ченгето и кимна с глава към новото здание на дирекцията на полицията отсреща. — Смеят ми се, и още как. Големият мъж Норман Данилъс, и какво, моля ви се? Жена му избягала… но преди това намерила време да види сметката на сухото.

Даниълс издаде нечленоразделен хъркащ стон, малко необичаен извън зоологическата градина, и отново стисна тестисите на Реймън. Болката беше непоносима. Младежът се надвеси напред и повърна кафеникаво-белите остатъци от обяда си. Другият мъж като че ли изобщо не забеляза. Втренчен в късчето небе над катерушките, той бе потънал в някакъв свой свят.

— И да ги оставя да те мотаят насам-натам, та всички да се смеят? И не стига полицейското, ами и в съда да се разнесе? Не ми харесва тая работа.

Извърна се и погледна Реймън право в очите. Ухили се. На младежа му се дощя да изпищи при вида на тая жестока гримаса.

— Стигнахме до големия въпрос. И ако излъжеш, господин герой, ще ти откъсна мъжествената работа и ще ти я натикам в устата — заяви ченгето и така го стисна за чатала, че на Реймън му притъмня пред очите. Напрегна всичките си сили. Ако вземе да припадне, тоя ще му види сметката за едното нищо.

— Разбираш ли какво ти говоря?

— Да! — проплака. — Азбирам! Азбирам!

— Бил си в чакалнята и си я видял как хвърля картата в кошчето за смет. Това вече ми е известно. Искам да знам после къде е отишла.

Реймън едва не се разплака от облекчение — нямаше причина да знае отговора на този въпрос, но той съвсем случайно му беше известен. Беше проследил жената, за да се увери, че тя няма да се обърне и да го забележи… а пет минути по-късно, когато картата отдавна вече кротуваше в портофейла му, отново я мерна. С тази червена кърпа на главата беше като светофар — нямаше как да не я забележи човек.

— Беше на гишето за билети! — изписка младежът сред безжалостно поглъщащата го тъма. — На гишето беше! Като награда за усилието оня пак го стисна безмилостно. Чувстваше се така, сякаш някой е разпрал топките му, напълнил ги е с газ и го е подпалил.

— Знам, че е била там! — Даниълс нададе нещо средно между писък и смях. — За кой дявол е щяла да отиде на Портсайд, ако не се е канела да отпътува нанякъде с автобус? За да провежда социологическо проучване с нещастници като теб ли? На кое гише ми кажи — на кое проклето гише и колко беше часът, мамка ти?

И, о, слава тебе Господи, слава на Исуса и на Дева Мария, Реймън можеше да отговори и на тези два въпроса.

— На „Континентал Експрес“! — извика той с все сила и собственият му глас му прозвуча съвсем далечно. — Видях я на гишето на „Континентал Експрес“, около десет и половина, единайсет без петнайсет!

— На „Континентал“? Сигурен ли си?

Реймън не отвърна. Катурна се на една страна, ръката му провисна настрани, а тънките му пръсти се разпериха безжизнено. Лицето му беше съвсем бледо, а на скулите му избиха две морави петна. По алеята минаха двама млади; те погледнаха проснатия на пейката човек, после се обърнаха към Даниълс, който вече беше отдръпнал ръка.

— Не се тревожете — успокои ги той със сърдечна усмивка. — Страда от епилепсия. — Ухили се още по-ослепително. — Ще се погрижа за него. Аз съм полицай.

Те отминаха с бързи крачки и повече не се обърнаха. Даниълс сграбчи младежа през раменете. Костите му бяха крехки като на птиче.

— Хайде, хоп, момчето ми — подвикна му и го изправи да седне.

Главата на Реймън увисна като прекършено стъбълце. Отново се засвлича надолу, а в гърлото му нещо хъркаше. Ченгето отново го дръпна и този път успя да го закрепи.