Стивън Кинг - Роуз Мадър

— Ще работиш заедно с опитна помощничка — нещо като отговорничка — от нашите момичета. Тя ще ти показва, но и ще носи отговорност за теб. Ако откраднеш нещо, тя ще си има неприятности… но ти не си крадла, нали?

Роузи поклати глава.

— Не съм откраднала нищо, освен картата на мъжа си, при това я използвах само веднъж. Колкото да мога да избягам.

— Ще работиш в „Уайтстоун“, докато си намериш нещо по-подходящо, което непременно ще се случи — Провидението, както знаеш.

— С главно П.

— Да. Но те молим да се представиш в хотела възможно най-добре — единствено и само за да могат тези след теб да се радват на същата възможност. Разбираш ли ме?

Роузи кимна.

— Не пречи на следващия. Е, добре дошла при нас, Роуз Макклендън.

Ана се изправи и протегна ръце в жест, който криеше немалко от несъзнателната надменност, която вече бе доловила у нея. Роузи се поколеба, после стана и пое протегнатите ръце.

— Искам да ти кажа още три неща — продължи Ана. — Много са важни, затова искам да ме слушаш внимателно. Ще го направиш ли?

— Да. — Ясните сини очи сякаш я бяха омагьосали.

— Първо, това, че си взела банковата карта, не означава, че си крадец. Второ, съвсем законно можеш да използваш моминското си име — то си е твое и ще ти принадлежи цял живот. Трето, можеш да бъдеш свободна, стига да искаш.

Замълча, втренчила в Роузи забележителните си сини очи над сплетените им ръце.

— Разбираш ли? Можеш да бъдеш свободна, стига да искаш. Можеш да се освободиш от него, от онова, което той казва, че дори и от самия спомен за него. Искаш ли? Искаш ли да бъдеш свободна?

— Да — тихо отвърна с разтреперан глас. — Най-много от всичко на света.

Ана Стивънсън се наведе над писмената маса, целуна я лекичко и стисна ръцете й.

— Значи си попаднала точно където трябва. Добре дошла у дома, мила моя.

Беше началото на май, разгарът на пролетта, когато сърцата на младите мъже някак съвсем незабелязано зажадняват за любов — прекрасен сезон, наситен със силни усещания, но мислите на Норман Даниълс бяха заети с други неща. Искаше да си вземе отпуск, макар и съвсем кратък, и ето че сега го имаше. Прекалено дълго чака — дявол го взел, цели три седмици — но най-после го дочака.

Седеше на една скамейка в парка — едър мъж с червено поло и сиви габардинени панталони, а в същото време на хиляда и триста километра оттук жена му сменяше хотелски чаршафи. В едната си ръка Норман държеше електриковозелена топка за тенис. Стискаше я с все сила и мускулите му ритмично се издуваха.

От отсрещната страна на улицата се зададе някакъв човек, който спря в началото на алеята, огледа парка, забеляза мъжа на пейката и се запъти към него. Наблизо прелетя фризби и той се дръпна рязко встрани; в същия миг покрай него профуча немска овчарка, която гонеше играчката, и той в миг се закова на място. Този човек беше по-млад и по-слаб от онзи на пейката. Имаше красиво, невдъхващо доверие лице и тъпички мустаци като на Ерол Флин. Застана пред господина с топката за тенис в ръка и го погледна неуверено.

— Какво мога да направя за тебе, драги? — попита другият.

— Даниълс ли се казваш?

Мъжът с топката кимна.

Младият махна към отсрещната страна на улицата, където се извисяваше огромна сграда с множество чупки и прозорци.

— Един там ми каза, че си тука. Можел си да ми помогнеш.

— Лейтенент Морели ли?

— А-ха. Точно така се казваше.

— И какъв ти е проблемът?

— Ти знаеш — отвърна мустакатият.

— Виж какво, драги — може да знам, а може и да не знам. Но и в двата случая, надут мазен мелез, говориш с истински мъж. Тъй че най-добре да ми кажеш онова, което очаквам, а именно, какъв ти е проблемът. Давай да чуем.

— Арестуван съм за дрога. — Той изгледа Даниълс кисело. — Прецаках се с един наркоман.

— О-хо — възкликна мъжът с топката за тенис. — Тежко провинение. Тоест може да се окаже тежко. Обаче има и друго. В портфейла ти май са намерили нещо мое.

— А-ха. Проклетата ти кредитна карта. Ама, че късмет имам. Намираш си банкова карта на боклука, пък тя да се окаже на някакво си ченге.

— Седни — дружелюбно го подкани Даниълс, но когато младежът понечи да се настани от дясната му страна, полицаят нетърпеливо заклати глава. — От другата страна, пикльо, от другата страна.

Мустакатият се върна назад и бодро се настани от лявата му страна. Погледът му се закова върху дясната ръка на ченгето, която ритмично мачкаше топката за тенис. Раз… два…, три. Дебелите сини вени се виеха като змиорки.