Стивън Кинг - Роуз Мадър

Летящата чиния отново изсвистя край тях. Двамата мъже проследиха с поглед немската овчарка, която хукна да я гони — с тези дълги задни лапи препускаше грациозно като кобилка.

— Разкошно куче — отоеляза Даниълс. — Овчарките са прекрасни кучета. Толкова ми харесват. А на теб?

— Да, страхотни са — отвърна мустакатият, макар че всъщност ги намираше за адски противни — сякаш са готови всеки момент да се метнат върху теб, стига за миг да се разсееш.

— Имаме да обсъдим доста неща — заяви ченгето с топката за тенис. — Всъщност този разговор, млади приятелю, може да се окаже едно от най-забележителните събития в твоята младост, Готов ли си за подобно нещо?

Мустакатият преглътна с мъка буцата в гърлото си и съжали — сигурно за осемстотния път днес — че не е изхвърлил навреме проклетата карта. И защо я бе задържал? Как можа да направи такава колосална глупост?

Е, знаеше отговора — беше се надявал все пак да открие начин да я използва. По природа беше оптимист. Това е Америка в крайна сметка, земята на неограничените възможности. Освен това (и то беше много по-близо до истината) почти беше забравил, че я е пъхнал в портмонето си зад визитките, с които никога не се разделяше. Това е от кокаина — държиш се, ама, дявол го взел, изобщо не знаеш защо се държиш.

Ченгето се бе втренчило в него и уж се усмихваше, но очите му не трепваха. Те бяха като… на изгладнял звяр. Изведнъж мустакатият се почувства като прасенцето от приказката, а на пейката до него — големият лош вълк.

— Ей, слушай, изобщо не съм я използвал. Дай да се разберем по тоя въпрос. Не може да не са ти казали. Изобщо не съм ти я докосвал.

— Естествено, че не си — поухилено отвърна ченгето. — Не си се докопал до кода, който е като номера на домашния ми телефон. Само че него го няма в указателя… като на всички ченгета. Бас държа, че това вече ти е известно. Сто на сто си проверил.

— Не! — викна мустакатият. — Не съм!

Разбира се, че беше проверил. След като безуспешно бе опитвал възможните комбинации с номера на улицата и пощенския код, указани на картата, най-сетне беше погледнал и в телефонния указател. Отначало обиколи всички банкомати в града. Натискаше бутоните, докато му изтръпнат пръстите, чувствайки се като тъпанар, който не може да се отлепи от най-скапания покер-автомат на света.

— А-ха, а какво ще стане, ако проверим компютрите на уличните машини на Мърчантс Банк? Искаш да кажеш, че номерът моята карта не се повтаря около милион пъти в графата „ОТКАЗ/КОРЕКЦИЯ“? Ако е така, направо те каня на вечеря. Какво ще кажеш?

Мустакатият изобщо не знаеше какво да каже — за това или за каквото и да било друго. Започваха да го обземат много лоши предчувствия. Дяволски лоши. Междувременно пръстите продължаваха да се впиват в топката — раз-два, раз-два, раз-два. И за миг не спира да я мачка, чак страх те хваща.

— Казваш се Реймън Сандърс — отбеляза ченгето на име Данилъс. — Имаш две педи досие. Кражби, измама, наркотици, проституция. Какво ли не, освен нападения, побой и тем подобни. Не ти е по вкуса да се буташ между шамарите, а? Вие, педерасите, хич не обичате да ви пердашат, а? Даже и ония, дето мязат на Шварценегер. Умират да се правят на бодигардове и да се дуят с перките си по лимузините пред гей-клубовете, ама като почне истинският пердах, сте по-тихи от тревата, а?

Реймън Сандърс не отговори. Това като че ли беше най-разумно засега.

— Аз лично нямам нищо против юмруците — заяви полицай Даниълс. — Нито пък против ритниците. Че дори и против хапането. — Говореше едва ли не замислено. Гледаше немската овчарка, която се връщаше с фризбито в уста, но същевременно погледът му като че ли се рееше нейде отвъд нея. — За какво си мислиш, драги?

Реймън продължаваше да мълчи, опитвайки се да запази невъзмутимо изражение, но вътрешно бе нащрек и тръпнеше от неприятни предчувствия. Сърцето му биеше все по-силно, като влак, който набира скорост на излизане от града. Току мяташе скришни погледи към огромния мъж с червеното поло и сивите панталони, обезкуражавайки се все повече и повече. Дясната ръка на тоя беше напомпана до крайност, вените се бяха издули от кръв, а мускулите му бяха изскочили като току-що бухнали кифлички.

Мълчанието на Реймън май никак не го впечатляваше. Бе обърнал глава към дребосъка и се усмихваше… или поне така изглеждаше, като се изключат очите. Те бяха безжизнени и лъскави, като чисто нови монети.

— Имам добра вест за теб, момко. Тая работа с дрогата може да ти се размине. Свършваш ми една услуга и си свободен като птичка. Какво мислиш по въпроса?