Стивън Кинг - Роуз Мадър

След това отправи спокоен поглед към немската овчарка, която радостно търчеше след фризбито. Завиждаше на кучетата. Не им тежат никакви отговорности, не работят — поне в тази държава — храната им е осигурена, и дом си имат, а на всичкото отгоре им е все едно в рая ли ще идат или в ада. Веднъж в училище бе разпитвал отец О’Брайън по този въпрос и той му обясни, че домашните любимци нямат душа — като им дойдел краят, просто угасвали като четвъртоюлски фойерверки. Е, вярно, че тези овчарка сигурно не е била и на шест месеца, когато са я кастрирали, но…

— Но в известен смисъл това също си е дар божи — измърмори Даниълс. Потупа Реймън по омекналия член; тестисите му започваха да се подуват. — Нали така, моето момче?

В отговор младежът изгъргори нещо. Подобни звуци човек издава, когато сънува отвратителни кошмари.

„Тъй или инак — мислеше си Даниълс, — няма от какво толкова да се оплача.“ Може пък да извади достатъчно късмет и в следващия си живот да се роди немска овчарка, чиято единствена грижа ще бъде да тича след летящите чинии и да си подава главата от задното стъкло на колата на път за вкъщи към огромната прекрасна кучешка вечеря — но в този живот бе човек и имаше човешки проблеми. Поне беше истински мъж, а не като тоя дребосък.

„Континентал Експрес“. Видял я е на гишето на „Контенентал Експрес“ в десет и половина — единайсет без петнадесет, а тя не ще да се е бавила дълго — главата си залагаше, че прекалено много я е било страх от него, за да се бави. Значи е избрала автобус, който тръгва от Портсайд не по-късно от, да речем, един часа. Вероятно е тръгнала към някой голям град, надявайки се да потъне сред навалицата.

— Да, ама не си познала — гласно се закани той. Проследи с поглед кучето, което скочи във въздуха и улови летящата чиния с дългите си бели зъби. Не, няма да му се изплъзне. Тя може и да си мисли, че ще успее, но сметките й са криви. Ще започне да я издирва през почивните дни, най-вече по телефона. Няма как, в момента имаха ужасно много работа, задаваше се голям удар (неговият удар, ако му излезеше късметът). Но нищо. Съвсем скоро ще може изцяло да се отдаде на Роуз и не след дълго ще я накара да съжалява за стореното. Да. Ще я накара да съжалява цял живот, пък бил той и кратък, но изключително… ъ-ъ…

— Изключително наситен — допълни гласно.

Да — това бе точната дума. Възможно най-точната дума.

Изправи се и закрачи енергично към полицейското управление отсреща, без изобщо да се обръща към полуприпадналия младеж на пейката, чиято глава бе увиснала на гърдите, а ръцете му се притискаха вяло между краката. За младши инспектор Норман Даниълс той вече не съществуваше. Мислите му бяха заети със съпругата му и с нещата, които тя трябва да научи. Обмисляше всички онези въпроси, които трябва да обсъдят. По които несъмнено ще говорят, веднъж да я открие. Какво ли нямаха да си кажат — като се започне от корабите, платната и червения восък и се свърши със съпруги, които обещават да обичат, уважават и слушат съпрузите си, а после им взимат кредитната карта и изчезват. Такива ми ти работи.

Хубавичко ще си поговорят.

Ето че отново сменя чаршафи, но в това няма нищо лошо. Това бе друго легло, в друга стая, в друг град. Но най-хубавото бе, че тя никога не е спала и няма да спи в него. Бе изминал вече месец, откакто напусна дома си на хиляда и триста километра източно оттук, и се чувстваше далеч по-добре отпреди. Напоследък най-сериозният й проблем бяха болките в гърба, но тя вярваше, че състоянието й полека-лека се подобрява. Е, вярно, че в момента изпитваше остра и доста непрятна болка в бъбреците, но това бе осемнадесетата стая, която зареждаше за днес, а когато започна да работи в хотел „Ууайтстоун“, едва не припадаше след дванадесетата стая, а след четиринадесетата силите й съвсем се изчерпваха и трябваше да моли Пам за помощ. Роузи откри, че за четири седмици човек видимо се променя, особено когато са му спестени юмруците в бъбреците и в слабините.

Все пак време бе за почивка.

Излезе в антрето, подаде глава през вратата и огледа коридора. Нямаше никого, само тук-там празни подноси от закуска, камериерската количка на Пам пред апартамента и нейната собствена количка пред стая № 624.

Роузи повдигна купчината чисти хавлиени кърпи и отдолу се подаде банан. Тя го взе, върна се в стаята и се настани на огромното кресло до прозореца. Обели плода, бавно отхапа и се загледа през прозореца към езерото, което проблясваше като огледало в сякаш застиналия дъждовен майски следобед. Сърцето й се изпълни с едно-единствено чувство — изпитваше безкрайна благодарност. Животът й съвсем не беше идеален, поне засега, но много по-лек, отколкото изобщо си бе представяла, че би могъл да бъде, когато стоеше в онази априлска утрин на верандата на „Дъщери и сестри“ и се взираше в домофона и запушената ключалка. Тогава й се струваше, че я очакват черни дни, изпълнени с нещастие. Сега бъбреците я боляха, краката й бяха отмалели и тя съвсем ясно си даваше сметка, че съвсем не иска цял живот да работи като камериерка в хотел „Уайтстоун“, но се чувстваше прекрасно, защото бананът беше вкусен, а креслото — ужасно меко и удобно, и в този миг за нищо на света не би се разменила с другиго.