Стивън Кинг - Роуз Мадър

Ударът бе успешен, при това беше страхотен удар — сценарий да беше написал, нямаше да се получи толкова добре. Бе станало нещо невероятно — той изведнъж се оказа истински герой. Опитваха се да заловят банда наркотрафиканти, които действаха в целия град, а в такива мащабни операции все нещо не е както трябва… само че този път той успя. Всичко сработи идеално — все едно да играеш на зарове в Атлантик Сити и да хвърляш печеливши седмици една след друга, като всеки път удвояваш залога. Неговите хора заловиха над двадесет човека, сред които имаше и пет-шест големи риби. На окръжния прокурор оная работа сигурно му става, както не му е ставала от първите класове на гимназията. Норман, който едно време се страхуваше, че ако не си усмири нрава, някой ден тоя скапан перко ще го подведе под отговорност, сега бе пръв любимец на прокурора. Прав е Чък Бери, човек никога не знае.

— А хладилникът е натъпкан със салати и безалкохолно — изтананика Норман и се ухили.

Усмивката му беше толкова жизнерадостна, че на повечето хора им се приискваше и те да му се усмихнат, но Роузи се вкаменяваше при вида на ухилената му физиономия и пожелаваше да потъне вдън земя. Тайно наричаше тази гримаса „хапещата усмивка на Норман“.

А на всичко отгоре такава прекрасна пролет, наистина чудесна на пръв поглед, но всъщност доста лоша пролет. Тотално скапана, ако трябва да сме точни, и причината за това бе Роуз. Според първоначалните си очаквания отдавна трябваше да я е пипнал. Но тя все още съумяваше да му се изплъзне. Все още беше на свобода.

Беше ходил на автогарата още същия ден, когато разпита „своя добър приятел“ Реймън. Носеше със себе си снимка на Роуз, но и това не му помогна особено. Като спомена тъмните очила и червената кърпа (безценни подробности, които бе научил от преписа на първоначалните показания на Реймън Сандърс), един от продавачите в „Континетал“ от дневната смяна се сети, че я е виждал. Единственият проблем беше, че продавачът не можеше да си спомни закъде е пътувала, а и не можеше да се провери, защото нямаше къде. Бе платила билета си в брой; пътувала без багаж.

Според разписанието на „Континентал“ е имала три възможности, но Норман изключваше третата — автобусът на юг в един и четиридесет и пет. Не би се бавила толкова. Оставаха две възможности — единият град беше на четиристотин километра оттук, а другият бе доста по-голям и се намираше в сърцето на Средния Запад.

Постепенно се бе убедил, че тогава бе допуснал грешка, която му струва последните две седмици — бе предположил, че каквато е страхливка, не би избягала толкова надалеч от дома си, от родния си град. Но сега…

Целите му длани бяха нашарени с извити бели резки. Приличаха на следи от нокти, но истинският им източник се криеше в главата му — сякаш там бе монтирана нажежена фурна, която през целия му живот не бе изстивала и за минутка.

— На твое място бих умрял от страх — промърмори той. — И ако още не ти е увряла главата, обещавам ти, че много скоро цялата ти смелост набързо ще се изпари.

Да. Трябва да я хване. Без Роуз събитията от тази пролет — бляскавият удар, репортерите, които го озадачаваха с почтителния си въпрос ще се промени ли нещо оттук нататък, че дори и повишението, нищо не означаваха. Жените, с които спеше, откакто го бе напуснала, също не означаваха нищо за него. Важното бе, че тя го напусна. Още повече, че той изобщо не подозираше. И на всичкото отгоре бе отмъкнала кредитната му карта. Беше я използвала само веднъж, при това бе изтеглила някакви си въшливи триста и петдесет долара, но не в това бе въпросът. По-важното бе, че е задигнала нещо негово, явно бе забравила кой е най-големият мръсник на света и сега ще трябва да си плати. При това доста соленичко ще й излезе.

Откакто Роуз го напусна, бе удушил една жена. Изви й врата, а после я натика зад един силоз на западния бряг на езерото. И това ли да припише на лошия си нрав? То не се знае, но май понамирисваше на чиста лудост. Знаеше само, че я намери на Фремънт Стрийт, улицата на червените фенери — беше миниатюрна брюнетка с бежови тесни панталопки и с такива едни огромни цици като на Дейзи Мей. Не бе обърнал внимание колко много прилича па Роуз (или поне така си казваше сега и вероятно си вярваше), докато не се нахвърли върху нея на задната седалка на служебната си кола — четиригодишен шевролет без номера. Изведнъж тя извърна глава, прожекторите от близкия силоз блеснаха в лицето й и в този миг курвата беше Роуз, тая мръсница, дето го заряза, че и бележка не остави, дявол го взел, поне думичка да беше драснала, и докато се усети, бюстието беше омотано на врата на курвата, езикът й стърчеше между зъбите, а очите й се бяха изцъклили като стъклени топчета. Но най-лошото бе, че като издъхна, вече никак не приличаше на Роуз.