Стивън Кинг - Роуз Мадър

Трябваше внимателно да обмисли този въпрос. Първо, думата „страх“ беше прекалено слаба, за да изрази онова, което чувстваше по отношение на Норман през първите няколко седмици в „Д и С“; дори и думата „ужас“ не беше съвсем подходяща, защото към ужаса се примесваха и други усещания: изпитваше срам, че бракът й е бил неуспешен; тъгуваше за някои неща, които бе зарязала у дома, но на които държеше изключително много (например „Столчето па Пух“); почти всеки ден изпадаше в пристъпи на еуфорична радост от пълната свобода, с която разполагаше; освен това понякога я изпълваше такова ледено облекчение, че чак страх я хващаше — сигурно по подобен начин се чувства човек, който току-що е преминал по въже над бездънна пропаст.

Разбира се, най-отдолу се таеше страхът — изобщо не се съмняваше в това. През първите две седмици на новото място я преследваше все един и същи сън — тя седи на плетен стол на верандата и изведнъж пред портата спира нова червена сентра. Вратата се отваря и отвътре се подава Норман. Облечен е с черна тениска с карта на Южен Виетнам. Понякога на нея пише: „КЪДЕТО Е СЪРЦЕТО, ТАМ Е ДОМЪТ“; друг път — „БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН“. По панталона му има следи от кръв. На ушите му се полюшват кокалчета, които приличат на костици от пръсти. Стиска някаква маска, от която висят разкървавени меса. Тя се опитва да стане от стола, но не може — сякаш се е парализирала. Не й остава друго, освен да седи и да го гледа как бавно се приближава към нея, а кокалчетата потракват на ушите му. Да седи и да го слуша как й казва, че трябва хубавичко да си поговорят. Усмихва се и тя вижда, че и цялата му уста е в кръв.

— Роузи? Къде витаеш?

— Тук съм — сподавено отвърна тя. — Да. Още се страхувам от него.

— Е, в това няма нищо необичайно. Предполагам, че дълбоко в себе си цял живот ще се страхуваш от него. Но всичко ще бъде наред и стига да вярваш, с течение на времето все по-рядко ще се страхуваш от каквито и да било… и все по-рядко ще се сещаш за него. Но аз нямах това предвид. Исках да знам още ли се страхуваш, че може да те проследи.

Да, страхуваше се. Е, не чак толкова. През последните четиринадесет години бе чувала доста от служебните му телефонни разговори, а и той нерядко канеше колега и тогава седяха в дневната или на верандата и обсъждаха разни случаи. Почти не я забелязваха, докато им сервираше закуски с кафе или бира. Все Норман водеше дискусиите — приведен над масата с бутилка бира в ръка, която се губеше в огромния му юмрук, той говореше бързо и възбудено, все ги припираше за нещо, отхвърляше съмненията им и никога не приемаше техните доводи. Случваше се да обсъжда служебни дела и с нея. Разбира се, изобщо не го интересуваше какво ще каже тя — просто я използваше като удобен слушател, пред когото да излага своето мнение. Мислеше бързо, вечно бе нетърпелив и бързо губеше интерес. Случаи се преди три седмици бяха за него онова, за което Гърт смяташе познанията си по бойно изкуство — чисто и просто минало. А смята ли нея, Роузи, за минало?

Толкова й се искаше да вярва, че е така. Всячески се опитваше да се убеди в това. Но не… успяваше… съвсем.

— Не зная — изрече гласно. — Струва ми се, че ако беше тръгнал да ме търси, вече щеше да се е появил. Но, от друга страна, може би все още ме издирва. При това не е кой да е — все пак е полицай. Умее да издирва хора.

— Да, зная. Това го прави особено опасен и също така означава, че ти трябва да бъдеш много по-внимателна. Освен това не бива да забравяш, че не си сама. Самотата е вече минало. Нали няма да го забравиш?

— Няма.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— А ако случайно се появи, какво ще направиш?

— Ще му хлопна вратата под носа и ще я заключа.

— И после?

— Ще се обадя в полицията.

— Без никакво колебание?

— Без никакво колебание.

Говореше самата истина, но въпреки това щеше да умре от страх. Защо ли? Защото Норман е ченге, а онези, на които тя ще позвъни, също са ченгета. Защото Норман знаеше какво прави — беше професионалист. Защото хиляди пъти й беше повтарял все едно и също — всички ченгета са братя.

— А как ще постъпиш, след като се обадиш в полицията?

— Ще позвъня на теб.

Ана кимна одобрително.

— Значи всичко ще бъде наред. Ще се справиш отлично.

— Зная.

Заяви го уверено, но дълбоко в себе си се питаше дали е точно така… и вероятно цял живот щеше да се пита, освен ако някой ден самият той не разсее догадките й с появата си. Ако това наистина се случи, ако една вечер на вратата се почука и на прага стои Норман, дали целият този живот от месец и половина насам — „Д и С“, хотел „Уайтстоун“, новите й приятели — ще изчезне като сън в мига на пробуждането? Възможно ли е това?