Стивън Кинг - Отмъстителите

Мамка ти, Так, мамка ти.

Мамка ти, да пукнеш дано!

Последната седмица беше ад, пълен ад, защото Так командваше почти през цялото време. Навсякъде хвърчаха чинии и чаши с мляко и сега вкъщи цари невъобразима бъркотия. Мравки! За Бога, мравки през март! Сякаш тук живят пълни ненормалници… нима пък е лъжа? Гърдите ми горят — непрекъснато ме кара да се щипя. Зная причината, разбира се — яд го е, защото не може да направи със своята Касандра Стайлс каквото иска. Храня го, купувам му новите играчки от серията „МотоКопс“ (и комиксите, разбира се, които при това трябва да му чета, защото Сет не притежава това умение), но за всичко останало съм напълно безполезна.

Колкото време успях, прекарах с Джан.

После, докато се опитвах да поизчистя (обикновено съм твърде изтощена и дори не ми се започва), счупих любимата чиния на майка ми — онази с шейните. Так нямаше нищо общо — със собствените си ръце я взех от полицата над камината, където обикновено стои — исках да я избърша от праха, а тя се изплъзна и се разби на пода. Отначало имах чувството, че собственото ми сърце се пръсна заедно с нея. Естествено не става въпрос за самата чиния, а за това колко много съм я обичала винаги. Сякаш не някаква си най-обикновена стара порцеланова чиния се бе разбила на пода в дневната, а самият ми живот. Банална метафора, както би казал Питър Джаксън. Банална и сантиментална. И може би ще бъде прав, но когато страдаме, рядко ни идват гениални хрумвания.

Донесох найлонова торба за боклук от кухнята и хлипайки, започнах да събирам парчетата. Дори не съм чула кога е изключил телевизора — днес Так и Сет явно имат фестивал, посветен на „МотоКопс 2200“ — но в миг край мен изникна сянка, която ме накара да вдигна глава — видях Сет. Отначало мислех, че е Так — цяла седмица Сет никакъв го няма и изобщо не се показва — после забелязах очите. И двамата използват едни и същи очи, и човек би предположил, че по нищо не се променят, че няма как да се променят, но всъщност се различават. Очите на Сет са светлокафяви и са способни да изразяват толкова много емоции, колкото Так не е и сънувал.

— Счупих чинията от мама — обясних му. — Това беше единственият ми спомен от нея, а изведнъж я изпуснах.

В този миг ми стана толкова тъжно, че скръстих ръце на колене, похлупих глава и се разревах. Сет застана до мен и ме прегърна. В този миг се случи нещо фантастично. Не мога да го обясня с точност, но беше толкова хубаво, че в сравнение с него находката при Джан в Мохонк е най-обикновено преживяване. Так умее да ме кара да се чувствам зле — всъщност дори отврателно, сякаш целият свят е едно кално блато, в което бъка от червеи като мен. Так обича да ми е гадно. Облизва лошите чувства направо от кожата ми, сякаш съм захарна пръчка. Зная, че го прави.

А това усещане бе тъкмо обратното… и дори много по-силно. Сълзите ми престанаха, а тъжното чувство бе заменено от радост и… не точно екстаз, но нещо подобно. Обзе ме такова спокойствие и оптимизъм, сякаш просто няма начин всичко да не завърши както трябва. Сякаш езва ли не всичко вече беше както трябва, а аз просто не можех да го проумея. Това усещане ме изпълваше с радост, както хубавата храна те изпълва със задоволство, когато си много гладен. Чувствах се обновена.

Това бе дело на Сет. Направи го, като ме прегърна. И го направи, струва ми се (зная), точно по същия начин, по който Так ме кара да изпитвам гадни и тъжни чувства. Кръстила съм го „корабокрушенство“. Когато Так ме измъчва по този начин, се чувствам безпомощна като корабокрушенец. Но това му се удава само защото Сет има огромна сила, която той може да използва. Мисля си, че когато ми поправи настроението днес следобед, Сет използва силата на Так. И не вярвам Так да е разбрал, защото иначе щеше да му попречи. Днес за пръв път ми хрумва следното: може би Сет е по-силен, отколкото си мисли Так.

Много по-силен.

Джони не знаеше колко време бе изминало, докато седеше с наведена глава на кухненския стол и при всеки стон тялото му се разтърсваше толкова силно, сякаш имаше треска, а от очите му се лееха сълзи. Внезапно почувства допира на нежна ръка на тила си и вдигна поглед — беше момичето от магазина. Стив вече не беше тук. Джони погледна през панорамния прозорец на дневната, откъдето се откриваше идеална гледка — и забеляза мъж да стои на повехналата ливада на Уайлърови и да се взира към Хайъсинт. Някои от колите вече бяха пристигнали на Поплър Стрийт и бяха изключили сирените; други тепърва приближаваха.