Стивън Кинг - Отмъстителите

Очевидно Одри бе права. Само Сет е можел да подслони това чудовище. Само Сет или някой като него. Някой изключителен човек. Защото…

В този миг, сякаш да довърши мисълта му по възможно най-впечатляващия начин, главата на Ками Рийд се пръска. По лицето на Джони се посипват горещи парченца, някои продължават да пулсират като живи.

Джони започва да се бърше и крещи, погнусен до степен на умопомрачение, опитвайки се да почисти очите си. Едва доловимо чува гласовете на Синтия и Стив — сякаш от другия край на телефонна линия, когато говорещият е оставил за малко слушалката — които също крещят. После стаята се изпълва с ослепителна светлина, която грейва толкова неочаквано и шокиращо, че им действа като плесница. Отначало Джони решава, че е избухнал взрив — и това е краят на всички им. Но когато очите му (все още смъдящи и пълни със солената кръв на Ками) започват да свикват, установява, че не е никакъв взрив, а слънцето — силно, приличащо, лятно следобедно слънце. Гръмотевиците заглъхват на изток. Бурята е отминала; мълниите са подпалили къщата на Хобартови (в това е сигурен, защото усеща дима), после е заминала да създава неприятности на други хора. Но сега се чува и друг звук, който толкова дълго бяха чакали напразно: пронизителният вой на сирени. Полиция, пожарни, линейки, сигурно и специалните части, да му се не види, кой знае. Какво значение има. Воят не сирени вече никак не го вълнува.

Бурята е отминала.

Джони смята, че и времето на отмъстителите е изтекло.

Тежко се отпуска на един кухненски стол и съзерцава телата на Одри и Сет. Напомнят му на безчувствените трупове в Джоунстаун, Гайана. И в смъртта си тя не изпуска момченцето, което е обвило ръчичките си — горкичките, тънички ръчички, неодраскани от ни една игра на гоненица — около врата й.

Той избърсва с длани кръвта, костиците и парченцата сиво вещество от страните си и се разплаква.

Отново дневник. Мислех, че никога няма да подновя редовните записки, но понякога действа толкова успокояващо.

Тази сутрин Сет дойде при мен и успя да ме попита чрез смесица от думи и ръмжене дали може да обикаля съседските къщи с децата от махалата — днес е Халоуин. От Так нямаше и следа, а когато е Сет, просто не мога да намеря в себе си сили да му откажа. Не ми е трудно да си кажа, че не малкият е виновен за всичко, което се случва — всъщност дори ми е съвсем лесно. В известен смисъл това прави всичко толкова чудовищно. Препречва ми всички изходи. Не мисля, че някой би разбрал какво имам предвид. Не съм сигурна, че и аз разбирам какво искам да кажа. Но така го чувствам. Боже мой, така го чувствам.

Казах му, че ще го заведа да събира бонбони и ще бъде много весело. Предложих му дори да направим каубойски костюм, но му обясних, че ако иска да се маскира като полицай от бъдещето, ще трябва да отскочим до магазина и да купим готов костюм.

Още преди да довърша, той отривисто заклати глава. Не искаше да се маскира нито като каубой, нито като полицай от бъдещето. Клатеше глава толкова енергично , сякаш моите предложения го изпълваха с ужас. Може би тези каубои и полицаи от бъдещето вече започват да му омръзват.

Питам се дали другият знае това?

И тъй, попитах го как иска да го костюмираме, щом няма да е нито каубой, нито Снейк Хънтър, нито майор Пайк. Той заразмахма ръка и заподскача из стаята. Отне ми малко време, докато отгатна, че тази пантомима представлява ръкопашен бой с мечове.

— Значи искаш да си пират? — питам аз и цялото му лице грейва от сладката усмивка на Сет Гарин.

— Пи-ат! — казва той, а после се опитва по-старателно и този път го казва правилно:

— Пи-рат!

Изнамерих един стар копринен шал, който му омотах около главата, и му дадох златни халки на клипс за ушите, после му скъсих една стара пижама на Хърб. Вързах крачолите с ластик и те бухнаха съвсем като истински. Нарисувах му брада и белег, дадох му пластмасов меч (взех го назаем от съседката Ками Рийд — наследство от детството на нейните близнаци) и стана истински пират. Като го изведох към четири часа да обиколим нашата пресечка и две пресечки от Хайъсинт, по нищо не се различаваше от всички останали гоблини, вещици и пирати. Като се върнахме, нареди бонбоните на пода в дневната (цял ден не е влизал при телевизора, Так сигурно дълбоко спи, как ми се иска да пукне мръсното копеле, но тези мечти са прекалено смели) и седна алчно да ги съзерцава, сякаш бяха истинско пиратско съкровище. После ме прегърна и ме целуна по врата. Толкова съм щастлива.