Стивън Кинг - Отмъстителите

От къщата на Карвърови прегърнати излязоха Дейв Рийд и Сюзи Гелър. Прескочиха трупа на мъртвото момиче и закрачиха по алеята. Зад тях се появиха Брад и Белинда Джоузефсън, които водеха децата на Карвърови и се опитваха да скрият от очите им ужасяващата гледка на баща им, който продължаваше да лежи насред тротоара.

Следваше ги Том Билингзли, който носеше покривка за маса. Покри тялото на мъртвото момиче, без въобще да поглежда полицая с мегафона, който се опитваше да привлече вниманието му.

— Къде е мама? — обърна се Дейв към Стив. Очите му бяха изпълнени едновременно с див ужас и крайно изтощение. — Виждали ли сте мама?

И Стив Еймс, чието мото в живота винаги е било NULLO IMPEDIMENTUM 60 60 Няма проблеми (лат.). — Б. пр. нямаше представа какво да му отговори.

Джони влезе на пръсти в дневната опитвайки се, доколкото бе възможно, да заобикаля останките от Ками. Веднъж отминал препятствието, забърза към входната врата много по-уверено. Поне за момента бе овладял сълзите си. Погледна часовника на камината. Показваше пет и двадесет и една, което му се стори правдоподобно.

Синтия го улови над лакътя. Извърна се към нея малко нетърпеливо. През панорамния прозорец виждаше останалите оцелели от Поплър Стрийт, които се събираха на средата на улицата. Засега не обръщаха никакво внимание на виковете на полицаите, които очевидно се колебаеха да се приближат ли или да останат по местата си, а на Джони му се искаше да се присъедини към другите съседи, преди ченгетата да са предприели каквото и да е било.

— Отиде ли си? — питаше Синтия. — Так — червеното нещо — каквото е там — отиде ли си?

Той надзърна в кухнята. Това му причини почти физическа болка, но се насили. Там всичко бе обагрено с червено — целите стени и тавана — но нямаше и следа от искрящото червено нещо, което след загубата на първоначалния си „домакин“ се бе опитало да влезе в главата на Ками Рийд.

— Умря ли заедно с нея? — Момичето го умоляваше с поглед. — Кажи, че е умряло! Успокой ме, че вече го няма.

— Трябва да е умряло — каза Джони. — Иначе вече щеше да изпробва дали сме му по мярка.

Тя шумно въздъхна.

— Н-да. Има логика.

Наистина изглеждаше така, но Джони не вярваше. Нито за секунда. „Познавам ви всичките — бе казало то. — Ще ви намеря всичките. Ще ви преследвам до край.“ Може би. А може би, ако се опита да ги нападне, ще се окаже замесено в много по-сериозна схватка, отколкото си представя. Във всеки случай не сега е моментът да се притеснява за това.

Так печели!

— Какво става? — попита Синтия. — Нещо нередно?

— Какво искаш да кажеш?

— Целият трепериш.

Джони се усмихна.

— Просто ме побиха тръпки. — Отмести ръката й и преплете пръсти в нейните. — Хайде. Да отидем при другите.

Почти бяха стигнали уличното платно и групичката съседи, когато Синтия внезапно спря и безпомощно възкликна:

— Боже мой! Боже мой, погледни!

Джони се обърна. Бурята беше отминала, но на запад се виждаше последен буреносен облак. Висеше точно над Кълъмбъс и дъждът сякаш го свързваше с Охайо като пъпна връв; облакът имаше формата на гигантски каубой, който препуска на жребец с цвят на гръмотевична буря. Гротескно удължената муцуна на животното сочеше право на изток, към Големите езера; опашката му се развяваше на запад към прериите и пустините. Каубоят сякаш държеше шапка и победоносно я размахваше, но пред погледа на Джони, който като омагьосан наблюдаваше странното явление, главата на ездача бе поразена от мълния.

— Призрачен конник — отбеляза Брад. — Мамка му, дяволски призрачен конник в небето. Виждаш ли го, Би?

Синтия простена, притиснала длан към устните си. С опулени очи се взираше в странната форма и клатеше глава, напразно отричайки видяното. Вече и другите — не пожарникарите и полицаите, които скоро щяха да преодолеят нерешителността си и да се присъединят към дружинката насред улицата, а оцелелите обитатели на Поплър Стрийт — се бяха загледали натам.

Стив хвана тъничките китки на Синтия и нежно я отдръпна от Джони.

— Стига — помоли я. — Не може да ни направи нищо лошо. Това е обикновен облак, който не може да ни причини зло. А и вече си отива. Виждаш ли?

Това беше вярно. Хълбокът на коня се прокъсваше на места и сякаш се топеше, а отзад прозираха трептящите лъчи на слънцето. Отново бе най-обикновен летен следобед в разгара на лятото.

Стив се загледа към подножието на хълма и видя една полицейска кола, която много бавно се движеше към тях. Той се обърна към Джони.