Стивън Кинг - Отмъстителите

— Охо.

— Какво?

— Малкият се самоуби, нали?

— Не знам как по друг начин би могло да се нарече — отвърна Джони, но като че ли разбра истинския въпрос на хипито — някак не изглеждаше като самоубийство.

Патрулната кола спря. Слезе човек в сивозелена униформа с около един тон златни нашивки. Очите му — проницателни сини очи — почти се губеха в сложната плетеница от бръчици. Стискаше пистолета си — грамадно оръжие. Джони имаше усещането, че този мъж прилича на някого и само след миг се сети — напомняше му на покойния Бен Джонсън, който играеше ролите на почтени фермери (обикновено бащи на красиви дъщери) и на сатанински зли разбойници с еднакво умение и убедителност.

— В името на Исус Спасителя, ще ми каже ли някой какво е станало тук? — попита непознатият.

Никой не му отвърна и след миг Джони Маринвил усети, че всички гледат него. Пристъпи напред, прочете името на офицера, указано на пластмасовата значка на колосаната му униформена риза, и рече:

— Разбойници, капитан Ричардсън.

— Моля?

— Разбойници. Отмъстители. Престъпници от прериите.

— Приятелю, ако намираш нещо смешно…

— Няма нищо смешно, сър. Наистина. А ако погледнете там, съвсем ще се натъжите. — Джони посочи към дома на семейство Уайлър и в този миг изведнъж се сети за китарата си. Това му подейства като мисълта за чай с лед, когато си уморен и жаден. Представи си колко хубаво би било да седи на верандата, да подрънква на китарата и да си припява „Балада за Джес Джеймс“. Това е онази песен, в която се казва: „О, Джес имаше жена да го оплаква и три деца, изпълнени със смелост.“ Може би инструментът е пробит на няколко места — домът на Джони, изглежда, доста бе пострадал (в интерес на истината постройката изглеждаше сякаш отделена от основата) — но от друга страна, на китарата му може нищо да й няма. В крайна сметка някои от тях все пак оцеляха.

Джони тръгна към къщата си. Вече си представяше как ще засвири и ще запее: „О, Робърт Форд, Робърт Форд, питам се как ли се чувстваш? На Джес в леглото спиш, на масата на Джес ядеш, а стария Джес Джеймс го прати в гроба.“

— Ей! — страхливо викна полицаят, който приличаше на Бен Джонсън. — Къде, по дяволите, тръгна?

— Да изпея една песен за добрите и лошите — отвърна Джони. После сведе глава и почувства как горещите лъчи на лятното слънце парят врата му.

19 юни 1986 г.

Мила Кати,

Убедена съм, че това е най-красивото място на света. Изминалите девет дни от медения ни месец бяха най-вълшебните в живота ми, а нощите…! Възпитана съм да смятам, че има неща, за които не се говори, тъй че просто ще спомена, че страховете ми да не се окаже, и то прекалено късно, че „оставяйки тези неща за след сватбата“, съм допуснала най-ужасната грешка в живота си, се оказаха напълно неосноватлни. Чувствам се като хлапе в магазин за бонбони!

Всъщност не пиша, за да ти разкажа за сексуалния живот на омъжената наскоро госпожа Алън (колкото и прекрасен да е той), нито пък, за да превъзнасям хубостта на Катскилските планини. Пиша ти, защото в момента Том го няма — отиде да играе билярд, а зная колко обичаш „истории за призраци“. Особено ако действието се развива в някой стар хотел; от всички, които познавам, само ти си прочела поне сто пъти „Сияние“! Но ако беше само това, сигурно просто щях мирно и кротко да чакам Том и да ти разкажа историята лично, като се върнем. Но разполагам с два сувенира, свързани с тази „приказка от отвъдното“, и това ме накара в красивата лунна вечер да взема писалката.

Хотелът „Мохонк Маунтин Хаус“ е бил открит през 1869 г., тъй че определено минава за стар, макар че може би не прилича много на хотела от книгата на Стивън Кинг, но си има потайноти и страшни коридори. В историята му фигурира и цяла глава за призраците, но онова, което ще ти разкажа, е малко необичайно — липсват дами от началото на века, самоубийци, фалирали на борсата по време на голямата криза от 1929 г. Тези два призрака — точно така, цели два на цената на един — се явяват само от четири години, доколкото успях да разбера. Служителите на хотела са много услужливи към посетители, които се иитересуват от „лов на призраци“ — част от общата атмосфера, предполагам!

Около хотела има поне триста беседки — ексцеитрични дървени постройки, които някои посетйтели наричат „беседки“, но в брошурите на хотела са описани като „заслони“. Обикновено са разположени на местата с най-хубавата гледка, на около пет километра от самия хотел има такова беседка, която се намира в северния край на наклонена планинска ливада. На картата тази поляна не е обозначена с име (сутриита проверявах по картите в канцеларията на хотела), но служителите са я кръстили „поляната на майката и сина“.