Стивън Кинг - Отмъстителите

— Не! — писва Одри. — Излизай от него! ИЗЛИЗАЙ, копеле недно!

Без да изпуска Сет, тя изскача от тоалетната. Главата му сякаш пламти. Джони посяга… към Одри? Към Сет? Към двамата? Не знае, а и няма значение, защото жената с писъци профучава покрай него в мръсната кухня и пъди с ръка червените светлинки. Напразно замахва с ръка. Когато двамата подминават Джони, в ушите му еква ужасяващо металическо бучене. Той изревава и притиска длани към ушите си. Бученето трае само миг — докато Одри го подминава — но този миг му се струва вечен. „Нима в присъствието на този звук у това дете би могло да се запази нещо човешко? — пита се. — За Бога, какво изобщо би могло да се запази?“

— ПУСНИ ГО! — крещи тя с всичка сила. — ПУСНИ ГО, гнусна гад, ПУСНИ ГО!

Някой се е появил на прага на кухнята. Ками Рийд стои на вратата с пушката в ръце.

Когато Так достига Сет и открива, че пътищата, по които обикновено влиза в него, са затворени, за пръв път снизходителното му отношение към способностите на детето се изпарява. Заменено е от първоначално осъзнаване на случилото се, после идва ред на яда.

Очевидно е грешал — Сет през цялото време е знаел, че Так може да влезе в него дори по време на отделяне. Знаел е и умело е стаил тайната — като хитър комарджия, който винаги крие по едно асо в ръкава си. Но в крайна сметка и това няма да помогне — Так ще влезе. Момченцето не може да го задържи навън. Дори няма да има обсада: Сет Гарин е негов дом, а Так няма да позволи да го държат вън от дома му.

В мига, когато жената изнася детето от тоалетната и подминава писателя, Так се впива в очите на Сет — входовете, които се намират най-близо до изключителния мозък — и започва да ги блъска като яко ченге, което разбива врата, подпирана от слабак. За миг е обзет от несвойствена паника, защото отначало не става нищо — все едно да се хвърляш върху тухлена стена. Но постепенно тухлите омекват и поддават.

Скоро… само след миг… най-много два…

Изпод ръката му два от лостовете започват да се връщат нагоре. Дори когато удвоява усилието, те отново се съпротивляват на натиска, сякаш са живи. Все още светят червените сигнални лампички, но това няма да трае дълго. В едно Так е прав — както и да се надиграват по хитрост, Сет вече не може да се мери с грубата му сила. Едно време — може би. В началото. Но вече не. И все пак, ако е прав, това може да се окаже без значение. Ако е прав и ако има късмет.

За миг с копнеж поглежда към телефона — леля Одри го нарича телефона на Так — но, разбира се, самият апарат изобщо не му е необходим; винаги е бил само символ, нещо конкретно, което улеснява телепатичната връзка помежду им, както лостовете и сигналните лампички са само по-лесен начин да концентрира волята си. Но и без друго сега телепатията е последната му грижа. Ако единственото, което ги свързва, е телепатията, значи всичко е напразно.

Лостовете под ръката му упорито се движат нагоре, тикани от първичната сила и примитивната воля на Так. В миг червените светлини угасват и светват зелените. В главата на Сет еква ужасяващо бучене, което сякаш се опитва да заглуши мислите му; за миг съзнанието му е заслепено от танцуваща кървавочервена светлина, в която просветват искрици.

С всичка сила натиска лостовете надолу. Отново светват червените лампички. Поне за малко.

Сега е моментът — на игралната маса остана една-единствена скрита карта и в този миг Сет Гарин я обръща.

В известен смисъл е все едно да попаднеш под обстрела на отмъстителите, но вместо куршуми, мисли пронизват съзнанието му. Но дали наистина са мисли?

Първата е отправена към Ками Рийд, която стои на кухненския праг и стиска пушка:

…Сега! Направи го сега!

Втората е отправена към Одри Уайлър, която се отдръпва, сякаш са й ударили плесница, и за миг престава да прогонва спектралната червена гнусотия, която кръжи около главата на Сет:

… сега, лельо Одри! Сега е моментът!

Последната мисъл обсебва мислите на Джони като нечовешки бурен тътен и заглушава всичко останало:

… НЕ, КОПЕЛЕНЦЕ ГАДНО! НЕ МОЖЕШ ДА ГО НАПРАВИШ!

„Не — казва си Джони, — той не може. И никога не е могъл.“ После вдига поглед към Ками Рийд. Очите й са оцъклени, а устните са обтегнати в жестока, чудовищна усмивка.

Но тя може.