Стивън Кинг - Отмъстителите

Вече знае какво е направила жената: сложила е в млякото нещо, което е предизвикало стомашно разстройство. Колко му е дала? Огромно количество, ако се съди по състоянието на Сет.

Так кръжи в един тъмен ъгъл на тавана — Так жестокия, Так деспотичния. Не чува леля Одри и Маринвил, въпреки че звукът на телевизора е изключен, но знае, че са там: пред входната врата. Като спрат да дрънкат и влязат, ще ги убие — първо мъжа, и то само за да възстанови изразходваната енергия (когато се намираше извън тялото на детето, се изтощаваше изключително бързо), после лелята на Сет като наказание за стореното. И от нея ще извлече енергия, при това ще я накара да умира бавно, от собствената си ръка. За наказание, че се е опълчило срещу Так, момченцето ще бъде принудено да гледа.

Но Так все пак уважава Сет — той му е достоен противник. (Как е възможно съсъд, който издържа Так, да не му е достоен противник?) Откакто вчера мина скитникът, Так и момченцето си късат нервите и се надиграват на покер с открити карти, точно като Лора и Джеб Мърдок в „Отмъстителите“. Но вече всичко е разиграно и на всеки му остава само последната карта. Так знае,че когато обърнат и тях, ще победи. Разбира се, че ще победи. В крайна сметка противникът му е просто дете, колкото и блестящо да са развити по-долните слоеве от интелекта му — и накрая то се подведе. Знаеше, че Сет замисля да го изкара временно от тялото си, макар да се изненада от конкретния подход (доста беше неприятен), но пък Сет не знаеше, че врагът му знае дори това. А има и друго.

Сет не вярва, че Так може да се върне в тялото му по време на гнусната дейност, за която е предназначено малкото помещение до кухнята.

Но греши. Так може да влезе. Ще бъде неприятно — дори болезнено — но може да се върне в тялото му. А как е отгатнал, че Сет още не е видял тази последна карта, която стиска, макар че видя някои от другите му карти, въпреки всичките усилия на Так да ги скрие?

Защото повика любимата си леля да се върне, за да му помогне да избяга.

А когато любимата му леля все пак престане да стои на верандата и влезе, ще й бъде… хм…

Отмъстено.

Червените светлинки в сянката заиграват по-бурно, въодушевени от тази идея.

— Добре ли чу какво ти казах? Веднага.

Джони кима. Никой от двамата не забелязва Ками Рийд, която стои пред църквата, навремето дом на Джони Маринвил, досами руините на пръстената колиба, обитавана някога от Брад и Белинда. Свела глава, тя стиска пушката.

— Да, но имам още един въпрос, Од.

— Какво? — почти изкрещява тя. — За Бога, какво?

— Може ли да се всели в някой друг? В теб или в мен, например?

По лицето й преминава мимолетно облекчение.

— Не.

— Откъде си сигурна? Сет ли ти каза?

За миг му се струва, че няма да му отговори на този въпрос, и то не само защото бърза да измъкне момченцето. Отначало погрешно взема изражението й за смущение, след това, разбира, че тя изпитва много по-силни чувства: не просто смущение, а срам.

— Сет не ми е казвал — отговаря. — Зная, защото веднъж се опита да влезе в Хърб. За да може… как да ти кажа… да ме има.

— Искал е да прави любов с теб.

— Любов? — Тя едва сдържа гласа си. — Не. О, не. Так не разбира нищо от любов и пет пари не дава за любов. Просто искаше да ме чука, това е. Като откри, че не може да използва Хърб, го уби. — По страните й се стичат сълзи. — Като си науми нещо, не се отказва лесно. Знаеш ли какво направи с него… ами, представи си какво ще стане с мъничките обувки на Ралфи Карвър, ако се опиташ да натикаш големия си крак в някоя от тях. Ако непрестанно натискаш и дърпаш, напълно забравил болката, която това ти причинява, както и последствията за самата обувка, в маниакалното си желание да я обуеш и да ходиш с нея…

— Добре — съгласява се той. Поглежда към подножието на хълма, едва ли не очаквайки да види завръщащите се микробуси, но улицата е празна. Оглежда другия край, но и отгоре не се задава нищо: Ками се е скрила в сенките на застрашително наклонения хотел. — Схванах идеята.

— Значи вече можем да влизаме? Достраша ли те?

— Не — отвръща той и въздъхва.

Вратата на бараката е залостена с желязно резе, но когато Маринвил посяга да отвори, пръстът му потъва в дървото. Отдолу, като отражение в мътна вода, се появява най-обикновена брава. Когато Джони я хваща, около топката изниква най-обикновена врата, която отначало изплува пред дъските и желязото, после напълно измества предишната врата. Топката се завърта и ги посреща тъмна стая, която мирише на застояло като старо пране. Лунната светлина нахлува в тъмното помещение и онова, което се изпречва пред очите му, кара Джони да си спомни, че от време на време е чел по вестниците истории за разни възрастни необщителни милионери, които прекарват последните години от живота си само в една стая, трупат книги и списания, събират домашни любимци, тъпчат се с успокоителни и се хранят с консерви.