Стивън Кинг - Отмъстителите

„Надраснал съм ги“ — казва си той, и това е самата истина. Аутист или не, макар и само на осем години, вече е прекалено голям за уестърни и детски сериали. Изведнъж проумява, че е достигнал до същината на истината, която Так никога няма да осъзнае: надраснал е тези неща. В джоба си носи кукличката Каси Стайлс (когато му потрябва джоб, просто си го въобразява — много е удобно), защото още я обича, но иначе? Не. Единственият въпрос е дали може да избяга от тези сладки фантазии, които може би от самото начало са били изпълнени с отрова. Дошъл е мигът да разбере това.

До снимката на Алън Симс на стената е монтирана малка полица. Поличките, които е виждал в антрето на Карвърови, го изпълват с възхита — за всяка порцеланова фигурка има отделно рафтче — и когато мислено е създавал своята поличка, си е спомнял онези. Вижда какво има върху нея: не порцеланова овчарка или млекарка, а пластмасов телефон играчка.

Сет вдига слушалката и набира две, четири, осем. На този номер на Поплър Стрийт живее семейство Карвър. Играчката издава сигнал „свободно“ и звъни… звъни… звъни. Но дали звъни и в отсрещния край? Дали Одри чува? Чува ли го някой изобщо?

— Хайде — шепне той. Целият е в слух и трепери от напрежение; в това скришно място той е аутист колкото Стив Еймс, Белинда Джоузефсън или Джони Маринвил… всъщност е почти гений.

Поизплашен гений.

— Хайде… моля те, лельо Одри, моля те, чуй… моля те, вдигни телефона….

Защото не разполагат с много време, а сега е моментът.

Телефонът в дневната на Карвърови започва да звъни и сякаш това е бил някакъв сигнал, който пряко въздейства на най-скритите и най-уязвими нервни центрове на Джони Маринвил, защото в миг той изгубва уникалната си способност да вижда и за първи път в живота му последователността на събитията се прекъсва. Гледката пред очите му трепти разчленена на цветни късчета, които сякаш се размесват в калейдоскоп, после се сливат в призми и ярки раковини. Ако всички останали на този свят виждат и изпитват подобни неща по време на стрес, нищо чудно, че взимат толкова много погрешни решения, когато са под пара. Това светоусещане не му харесва. Все едно да си болен от треска и да виждаш шестима души, надвесени над леглото си. Знаеш, че четирима от тях наистина присъстват… но кои точно? Сюзи Гелър плаче и повтаря името на майка си. Децата на Карвърови са се събудили; способността на Елън да понася случващите се събития относително стоически най-сетне се изчерпва и тя като че ли изпада в нервен припадък, защото пищи с все сила и удря по гърба Стив, който се опитва да я гушне и успокои. Но Ралфи иска да си го върне на по-голямата си сестра!

— Стига си прегръщал Маргрит! — буйства той в ръцете на Синтия и Стив, които се опитват да го усмирят. — Стига си я прегръщал! Трябваше да ми даде цялото шоколадче! Трябваше да ми го даде ЦЯААЛОТО и това изобщо нямаше да стане!

Брад се запътва към дневната — очевидно с намерението да вдигне телефона — но Одри го сграбчва за ръката.

— Не — отсича, после добавя с абсурдна любезност: — Търсят мен.

В този миг Сюзи скача на крака и хуква през антрето към входната врата, за да види какво се е случило с майка й (много неразумна идея, по скромното мнение на Джони). Дейв Рийд отново се опитва да я спре, но този път не успява и хуква след нея, като я вика по име. Джони очаква майка му да спре него, но Ками го оставя да прави каквото си иска, а койотите, които изобщо не приличат на койоти, пеят налудничави любовни песни на луната.

И всичко това се случва едновременно, сякаш всички тези късчета от реалността танцуват във въздуха, завихрени от циклон.

Без дори да осъзнава какво върши, той самият скача на крака и хуква след Брад и Белинда в дневната, която изглежда така, сякаш зеленият великан е минал оттук, помитайки всичко в дивата си. ярост. Децата в килера продължават да пищят, а по коридора долитат стоновете на Сюзи. „Добре дошли в света на стереофоничната истерия“ — кисело си помисля Джони.

Междувременно Одри търси телефона, който отдавна не се намира на обичайното си място на малката маса край дивана. Всъщност и самата масичка не е там — намира се в отсрещния ъгъл, разцепена на две. Телефонът лежи на пода сред купчина натрошени стъкла. Апаратът е отворен и слушалката опъва шнура, но телефонът продължава да звъни.

— Внимавай със стъклата, Од — остро я предупреждава Джони.