Стивън Кинг - Отмъстителите

— Телепатия.

— А-ха, нещо такова. А когато той общува на това ниво, няма никакви проблеми. Толкова е умен, че направо страх да те хване.

— Напълно ли си сигурна, че говориш със Сет? А дори и да е той, откъде знаеш, че Так му позволява да каже истината?

Тя спира насред пътеката. Продължава да стиска дланта му — сега хваща и другата му ръка и се извръща с лице към него:

— Слушай, защото мога да ти го обясня само веднъж, нямаме време за въпроси. Понякога Сет позволява на Так да слуша нашите разговори… подозирам, за да остави у него впечатлението, че чува всичките ни мислени разговори. Само че не ги чува. — Той понечва да каже нещо, но Одри стиска дланите му, правейки му знак да мълчи. — И съм сигурна, че Так излиза от тялото му, когато ходи по голяма нужда. Виждала съм го. Излиза през очите му.

— През очите му — шепне Джони като ехо, зашеметен и ужасен.

— Казвам ти го, защото искам да знаеш как изглежда — продължава тя. — Танцуващи червени точки, като искри от лагерен огън.

— Боже — промърморва Джони. — Добре.

— Сет обожава мляко с какао — продължава Одри и отново помъква Джони напред. — Прави се с шоколадов сироп. А Так обича онова, което обича и Сет… което не винаги е добра идея, бихме могли да отбележим.

— Сложила си му разхлабително, нали? — предполага Джони. — Сложила си разхлабително в млякото.

Идва му да завие с койотите. Само че от смях. Единственият им шанс да оцелеят бе да изиграят злия дух.

— Сет ме посъветва какво да направя — казва Одри. — А сега да вървим. Да побързаме, докато е заклещен в тоалетната. Докато все още разполагаме с някакво време. Трябва да грабнем Сет и да бягаме. Да го измъкнем, преди Так да е успял да се върне в него. Не е трудно. Обсегът му е много ограничен. Тръгваме надолу по хълма. Ти носиш детето. И се обзалагам, че няма да стигнем до нашия магазин, когато всичко наоколо ще се промени до неузнаваемост. Запомни — трябва да действаме почти мълниеносно. Тръгнем ли веднъж, никакви колебания и никакво връщане.

Посяга към вратата, но Джони я дръпва назад. Тя извръща поглед, в който се чете смесица от страх и ярост.

— Добре ли чу какво ти казах? Веднага.

— Да, но трябва да отговориш на още един въпрос.

От отсрещната страна на улицата ги следят с тревога.

Белинда Джоузефсън се отделя за миг от групичката и отива до кухнята да провери как се справят Стив и Синтия с децата. Очевидно са овладели положението. Елън подсмърча, но вече не пищи, а Ралфи явно се е изтощил — като ураган, който се придвижва към вътрешността на континент. Белинда хвърля светкавичен поглед в празната кухня, която вече излиза направо в задния двор, после се извръща към коридора и оглежда останалите. Пристъпва напред и отново застива на място. В средата на челото й се появява тясна вертикална бръчка — Брад я нарича „бръчка от много мислене“. До входната врата не е толкова тъмно, защото грее луна… а и това са нейните съседи. Брад е най-лесен за разпознаване, защото е най-близкият й съсед — толкова близък, че вече двадесет и пет години, като се пресегне нощем, го докосва. И Дейв и Сюзи са лесни, защото още се прегръщат. Олд Док също е лесен, защото е ужасно кльощав. Но Ками никак не е лесна. И то защото просто не е тук. Няма я и в кухнята. Качила се е горе или е излязла през отвора в стената?

Може би. А и…

— Вие двамата! — подвиква тя на онези в килера, обзета от ненадеен страх.

— Какво? — неспокойно отвръща Стив. Всъщност наистина е малко нервен. Най-сетне умириха децата, а ако тази жена обърка нещата, ще я замери с най-близкия буркан или тиган.

— Госпожа Рийд е изчезнала — казва Би. — И е взела пушката. Празна ли беше? Моля ви, успокойте ме. Кажете ми, че беше празна.

— Не мисля — неохотно отвръща Стив.

— Да му се не види! — възкликва тя.

Синтия я поглежда, а в очите й се чете тревога:

— Проблем ли възникна?

— Възможно е — отвръща Би.

В бърлогата, където е прекарал толкова щастливи мигове, понесен на крилете на плененото въображение на Сет, Так чака и се ослушва. На екрана на телевизора „Зенит“ черно-бели каубои в призрачни одежди препускат из пустинен пейзаж. Яздят в пълна тишина. Той е изключил звука на телевизора с най-могъщото дистанционно устройство — собственото си съзнание.

Чува момченцето в тоалетната. То издава гърлените, грухтящи звуци, които Так се бе научил да асоциира с отделителната функция. Дори звуците му бяха противни, а самата дейност, свързана с усещането за безпомощно пропадане, му се струва противна. Дори повръщането не е толкова гадно — най-малкото свършва бързо.