— Давам ви последна възможност — повтаря и спира точно на мястото, където циментовата алея към входната врата на Карвърови се слива с тротоара. — Отивайте си, докато още можете. Инак…
Плъзгащата се врата на „Фрийдъм“ се отваря и от микробуса се показва шериф Стрийтър. Звездата отляво на елека му проблясва. Поглежда към Джеб Мърдок — стар враг, новоизпечен съюзник — в бойницата на смъртта.
— Е, Стрийтър? — пита Мърдок. — Какво ще кажеш?
— Мисля, че трябва да запушим устата на тая вреслива кучка — с усмивка отвръща Стрийтър и две бели пламъчета лизват рязаните дула. Ким Гелър, която стои на алеята пред Карвърови, в следващия миг изчезва. Не, не изчезва напълно. Маратонките й стоят на тротоара, а краката й още са в тях.
Частица от секундата по-късно нещо, което прилича на кофа с тъмна, тинеста вода, но не е, се блъсва във фасадата на къщата. Още преди да заглъхне екотът от изстрела, Стрийтър виква:
— Стреляйте! Стреляйте, дявол го взел! Заличете ги от лицето на земята!
— На пода! — отново изкрещява Джони, знаейки, че няма полза — къщата ще рухне като пясъчен замък, пометен от прилива, а те ще изчезнат заедно с нея.
Отмъстителите откриват огън, но такова нещо Джони не е виждал и във Виетнам. Предполага, че така са се чувствали войниците в окопите при Ипр 57 57 Град в северозападна Белгия, където през Първата световна война се състояли тежки сражения. — Б. пр.
или при Дрезден тридесетина години по-късно. Звукът е неописуем, сякаш наблизо е избухнал мощен ядрен взрив, и макар да му се струва, че трябва вече да е оглушал напълно, Джони продължава да чува скърцането и пращенето на разпадащата се къща: прекършват се дъски, разбиват се прозорци, порцеланови фигурки избухват като мишени на стрелбище, летви се сипят и дращят по пода. Чува човешки писъци. Тръпчив барутен дим изпълва ноздрите му. Нещо невидимо, но огромно, с писък прелита над тях главите им и в миг задната стена на кухнята се превръща в купчина трески.
„Да — казва си Джони. — Това е, това е краят. И може би така е най-добре.“
Но в този миг се случва нещо много странно. Стрелбата не спира, но изведнъж започва да отслабва, сякаш някой намалява силата на звука. Това не важи за самите изстрели, а само за пищящия звук, който съпровожда куршумите. Всичко става много бързо. Не са изминали и десет секунди, откак забеляза това явление, и звуците напълно заглъхват. Както и странният бръмчащ пулс на двигателите на микробусите.
Налягалите в кухнята надигат глави и се оглеждат. Синтия открива, че двамата със Стив са побелели от глава до пети. Вдига ръка и духва прашеца. Вдига се бял облак.
— Брашно — отбелязва тя.
Стив заравя пръсти в косата си и след малко й протяга леко трепереща ръка. В шепата му блестят някакви лъскави черни нещица.
— Брашното не е страшно. Аз попаднах на маслини.
На нея й идва да прихне, но преди да е успяла да отвори уста, се случва най-изненадващото и съвършено неочаквано нещо.
Скривалището на Сет / Времето на Сет
От всички проходи, които си е изкопал през управлението на Так — Так крадливия, Так жестокия, Так деспотичния — този е най-дълъг. В известен смисъл е пресъздал шахтата „Гърмяща змия — 1“, както той я си я представя. Галерията се спуска дълбоко в някаква черна скала, после отново излиза на повърхността. Проходът свършва пред обкована с желязо врата. Сет не се опитва да я отвори, но не защото се страхува, че е заключена. Тъкмо напротив. Докато не бъде напълно готов, не бива да докосва тази врата — мине ли веднъж: през нея, няма връщане назад.
Моли се да го отведе там, където се надява. През процепите между железните решетки прониква достатъчно светлина, която осветява мястото, където се намира Сет. По странните, някак пухкави стени висят снимки: групов портрет на неговото семейство с него по средата, снимка с леля Одри и чичо Хърб на ливадата. Те се усмихват. А Сет е както винаги сериозен, отнесен, сякаш витае другаде. Има и снимка на Алън Симс, който стои (и прилича на джудже) до гъсеничната верига на ескаватора. Господин Симс е с каска с надпис „Дийп Ърт“ и широко се усмихва. Такава фотография не съществува в действителност, но това не е важно. Това е скривалището на Сет, тук тече времето на Сет, а това е неговото съзнание и той го украсява както си поиска. До неотдавна не само тук, а по протежение на целия коридор бяха накачени картинки от „Полицаи от бъдещето“ и снимките на „Отмъстителите“. Но сега ги няма. Изгубили са за Сет своето очарование.
Читать дальше