Стивън Кинг - Отмъстителите

— Така — делово заключава чернокожата. — Просеше си го. Нямам намерение да търпя подобни…

— Не се ядосвай — прекъсва я Джони. Бръмченето се усилва все повече и повече: оглушително, ритмично, циклично бучене, което напомня вибриращия звук от огромен електрически трансформатор. — Лягай долу, Би. Веднага. Всички на пода. Стив, Синтия? Пазете децата! — Извръща към Одри поглед, в който се чете едва ли не извинение: — Можеш ли да го накараш да спре?

Тя клати глава.

— Това не е той. Не и в този миг. Сега е Так.

Преди да захлупи отново глава, улавя втренчения поглед на Ками Рийд и в очите й усеща нещо, което й се струва много по-страшно от крясъците на Ким. Това е сериозен поглед. В него няма истерия — издава желание да убива.

Но кого ще убива Ками? Нея? Сет? И двамата? Одри не знае. Само знае, че не може да разкрие пред другите онова, което направи, преди да излезе — едно толкова просто нещо, което може да помогне много — ако. Ако прозорецът във времето, който очаква с надежда, се отвори, и ако тя постъпи правилно, когато това стане. Не може да им разкрие надеждите си, защото ако Так се докопа до мислите й, всичко ще пропадне.

Бученето се усилва. Патрулните микробуси се завръщат на главната улица. „Дрийм Флоутър“, „Тракър Ароу“ и „Фрийдъм“ са по-близо и първи достигат къщата на Карвърови. Подреждат се, а червеният „Тракър Ароу“ препречва алеята откъм гаража, насред която е проснат мъртвият господар на дома (вече напълно обезобразен). Другите три — „Рути-Тут“, „Джъстис Уегън“ и „Мийтуегън“ — се приближават откъм долния край на улицата и се включват в редицата.

Къщата на Карвърови (която може би по ирония на съдбата се е превърнала в ранчо) вече е плътно обградена от патрулни микробуси. От бойницата на „Дрийм Флоутър“ Лора Демот се прицелва в разбития прозорец; в куличката на „Тракър Ароу“ са се настанили Хос Картрайт и Клинт Истууд в най-младите си години — в интерес на истината, това му превъплъщение съответства на Роуди Уейтс от „Нещавена кожа“ — и също се целят в къщата. Джеб Мърдок се е изправил в бойницата на смъртта с две пушки с отрязани цеви. Ухилен е до уши — Рори Калхун в разцвета на силите си.

Люковете на покривите се отварят. Каубои и извънземни заемат свободните стрелкови позиции.

— Ама, тате, това е пълна смехория! — крясва Марк Маккейн.

— Руут-руут-руут!

— МЛЪКВАЙ, РУТИ! — хорово възкликват всички и избухват в смях.

При звука на този смях нещо у Ким — досега безмилостно потискано — се прекършва. Тя се изправя и с енергична крачка се отправя към входната врата, пред която все още лежи тялото на Деби Рос. Парченцата от безценните порцеланови фигурки на Пай Карвър хрущят под маратонките й. Бръмченето на бучащите мотори — това странно дум-дум-дум, сякаш тупти електрическо сърце — направо я влудяват. Но все пак е по-лесно да се съсредоточи върху него, отколкото да мисли за оная нахална проста негърка, която първо й изви ръката, а после я запрати в дневната, сякаш е куп мръсно пране.

Другите не я усещат да излиза и разбират, че е навън чак когато чуват войнствения й пронизителен крясък:

— Махайте се оттук! Веднага прекратявайте и се махайте от тук на секундата! Полицията вече пътува насам!

Чувайки този глас, Сюзи напълно забравя колко е прекрасно Дейв да я докосва по гърдите и с какво желание би му помогнала да преодолее загубата на брат си.

— Мамо! — ахва и скача.

Дейв я дърпа обратно на пода и я хваща през кръста, за да е сигурен, че няма пак да хукне. Вече е загубил брат си и за днес това му стига.

„Хайде, хайде, хайде — мислено повтаря Одри… но подозира, че това е по-скоро молитва. Стиснала е очи тъй силно, че зад клепачите й избухват огнени петна, а ръцете й са свити в юмруци и изпочупените нокти се впиват дълбоко в дланите й. — Хайде, направи онова, което трябва, направи го, започвай вече…“

— Ти си — несъзнателно шепне на глас. Джони, който вдигна глава, като чу Ким, сега се вглежда в нея. — Ти си, не можеш ли? За Бога, ти си!

— Какво говориш? — пита той, но жената не отговаря.

Навън Ким поема по алеята срещу микробусите, паркирани до бордюра. Това е единственият участък от цялата улица, където все още има бордюр.

— Давам ви последна възможност — казва тя и очите й се плъзгат по смахнатите създания. Някои носят странни скафандри, а онова създание зад волана на дилижанса е облечено в роботски костюм. Прилича на увеличен вариант на R2D2 от „Междузвездни войни“. Другите сякаш са избягали от час по кънтри-танци. Неколцина дори й се струват познати… но сега няма време да се разсейва с такива глупави хрумвания.