Стивън Кинг - Отмъстителите

— А ти дори не подозираше какво става? — иронично подвикна Ким откъм дневната. — О, чакай, бяха забравила. То убило мъжа ти. Ама ти си го отхвърлила с лека ръка. Сигурно си го приела като най-обикновено произ…

— Не разбирате ли! — почти кресна Одри. — Не можете да си представите какво означава да живееш с това дете и с онова, което се крие в него! Държи се като Сет, а ако случайно ми мине през ум някоя мисъл, която не съм прикрила особено старателно, в следващия миг започвам да се блъскам в стената, сякаш съм играчка на пружина, а малкият ми собственик е решил да ме разбие на парчета. Или се удрям по лицето, или се щипя по… по тялото…

Най-сетне използва хартиената кърпичка, но не за да избърше сълзите си, а за да попие потта от челото си.

— Веднъж ме накара да падна по стълбите. Беше миналата година по Коледа. Просто му казах да не пипа подаръците под елхата. Разбирате ли, мислех, че говоря на Сет и че Так се е скрил някъде дълбоко. Че спи. Или е потънал в зимен сън. Или каквото там прави. После видях, че очите му са прекалено тъмни и изобщо не са очите на Сет, но вече беше прекалено късно. Станах от стола и се изкачих по стълбите. Не мога да ви опиша това усещане, ужасно е… сякаш си пътник в автомобил, управляван от маниак. На площадката се обърнах и просто… стъпих встрани. Сякаш скачаш от трамплин. Не си счупих нищо… или може би Сет ми помогна. Както и да е, цяло чудо е, че не си счупих крак или ръка.

— Или врата — вметна Белинда.

— А-ха, или врата. Просто се опитвам да кажа, че — да, наистина го обичам, но обичам Сет, а от Так изпитвам неистов ужас.

— Тънкия и дебелия край — подметна Джони.

— Именно. Но и аз имах къде да отида. Когато всичко ставаше твърде… ненормално и не издържах. Но и в това Сет ми помогна, убедена съм. И тъй времето просто… си минаваше. Сигурно болните от рак се чувстват така. Живееш, защото нямаш друг избор. Привикваш с болката и страха и вярваш, че това е пределът, че това трябва да е пределът. Не съм и подозирала, че планира това. Трябва да ми повярвате. В повечето случаи успявах да скрия мислите си от него. Никога не ми е хрумвало, че Так може да крие някакви мисли — или планове — от мен. Просто изчакваше… сигурно после е минал скитникът, докато ме нямаше… бях при приятелката си Джан… и после…

Тя млъкна, почти явно опитвайки се да се овладее и да се успокои.

— Кошмарът, в който се намираме, е смесица от „Отмъстителите“, любимият му уестърн, и „МотоКопс 2200“, любимият му анимационен сериал. И по-специално един епизод, който се нарича „силов коридор“. Гледала съм го много пъти — Сет има не само една, но три видеокасети с избрани епизоди. Тази серия е доста страшничка. Действието е много наситено. Сет умря от страх — като я гледа за пръв път, три нощи поред подмокряше леглото — но и беше въодушевен. Може би защото главните герои на сериала — и добрите, и лошите — обединяват усилия, за да разгромят страшните извънземни, които се крият в силовия коридор. Тези извънземни се намират в пашкули, които полковник Хенри отначало взима за енергийни генератори, а онази част, където извънземните изскачат от тези пашкули и се нахвърлят върху полицаите от бъдещето, би изплашила всеки. Но в тази версия на „силов коридор“ тези пашкули са нашите къщи. А ние…

— Ние сме страшните извънземни — каза Джони. Всичко съвпадаше до най-малката ужасяваща подробност. — А онова, което вероятно допада и на двете му „части“, е идеята за обединяването. Нека бъдем приятели, иначе… Децата обичат тази концепция, защото ги освобождава от задачата да съдят сами, която доста ги затруднява.

Одри също кимаше.

— Да, звучи логично. Както във въображаемите игри в пясъчника героите от „Отмъстителите“ — и добрите, и лошите — винаги са приятели с полицаите от бъдещето. Във въображението на Сет дори шериф Стрийтър и Джеб Мърдок са приятели, макар във филма да са смъртни врагове.

— Случващото се продължава ли да се развива във въображението на Сет? — попита Джони — Как мислиш, Од?

— Не мога да кажа, защото е трудно да се прецени къде свършва Сет и къде започва Так… човек трябва да го почувства интуитивно. На някакво равнище Сет сигурно знае истината, както когато станат на осем-девет години, децата престават да вярват в Дядо Коледа… но всички мразим да признаваме, че измислиците ни не съществуват, нали? Има… — За миг замлъкна. Долната й устна се разтрепери, но тя успя да продължи: — Всички те са пълни с особена сладост, която ни помага да преодолеем тежките моменти. Так просто предоставя на Сет възможността да разпростре измислиците си в по-голям мащаб, това е всичко.