Стивън Кинг - Отмъстителите

Шофьорът на микробуса спря насред улицата, почти на кръстовището с Хайъсинт, без да изключва двигателя.

Стив Еймс седеше зад волана на наетия камион и с отворена уста наблюдаваше как задното дясно стъкло на микробуса плавно се смъкна като автоматичния прозорец на кадилак или линкълн.

„Не знаех, че са способни на това — рече си, после — що за микробус е това, да му се не види?“

С крайчеца на окото си забеляза, че някой излезе от магазина — девойка в синя престилка, каквито понякога носят касиерите. Бе вдигнала ръка да засенчи очите си. Стив ясно виждаше младата жена, но сега вестникарчето бе зад микробуса. Забеляза, че през току-що спуснатото стъкло се подаваше дулото на двуцевка.

И най-сетне забеляза, че двете деца стоят край червената си каручка — насред тротоара, напълно беззащитни — и гледат в посоката, откъдето за пръв път се чуха изстрелите.

Немската овчарка Ханибал видя едно-единствено нещо — свития на руло вестник, който падна от ръката на Кари Риптън в мига, когато пушечен залп свали момчето от велосипеда и от лентата на живота. Ханибал се впусна подир плячката си с радостен лай.

— Ханибал, недей! — викна Джим Рийд. Изобщо не разбираше какво става (не бе израснал в Тексас и бе взел изстрела за гръмотевица, но не защото му приличаше на гръмотевица, а просто защото не можеше да го възприеме другояче в контекста на летен следобед на Поплър Стрийт), но случващото се никак не му харесваше. Без да мисли какво прави — или защо — запрати фризбито по права линия към магазина, надявайки се да привлече вниманието на Ханибал и да го отклони от поетата посока. Но замисълът се провали. Кучето не обърна абсолютно никакво внимание на летящата чиния и продължи да се носи напред, устремено към вестника в канавката, точно пред червения автомобил.

Синтия Смит също безпогрешно разпознаваше огнестрелните изстрели — когато беше малка, баща й, по професия проповедник, всяка събота ходеше на лов за птици и често я взимаше със себе си.

Този път обаче нямаше викач.

Синтия остави евтиния роман, който четеше, заобиколи щанда, излезе с бързи крачки пред магазина и застана на най-горното стъпало. Яркото слънце я заслепи и тя вдигна ръка да засенчи очите си.

Видя автомобила, чийто двигател работеше на празен ход; забеляза и пушката, която изникна на задното стъкло и се прицели право в децата на Карвърови. Те изглеждаха учудени, но като че ли още не бяха много изплашени.

„Божичко — рече си тя. — Божичко, тоя се кани да застреля децата.“

Тя сякаш се вкамени. Съзнанието й заповядваше на краката й да се раздвижат, но те не помръдваха.

„Тръгвай! Тръгвай! ТРЪГВАЙ!“ — ядно си заповяда тя и безмълвният крясък сякаш разби леденото вцепенение, което я бе обзело. Втурна се надолу по циментовите стъпала, като едва не се препъна, и сграбчи децата. Двете зейнали цеви изглеждаха огромни и тя осъзна, че е прекалено късно. Първоначалният миг на вцепенение се бе оказал фатален. Чисто и просто сега онзи в задния край на микробуса освен двете невинни дечица щеше да застреля и една двадесетгодишна пънкарка.

Дейвид Карвър пусна гъбата в кофата със сапунената вода, която се намираше точно до предната дясна гума на колата марка „Каприс“ и бавно се запъти по алеята към улицата, за да види какво става. Джони Маринвил, съседът отдясно, също отиваше натам, без да изпуска китарата си. Брад Джоузефсън беше захвърлил маркуча да шурти в тревата и също прекосяваше ливадата към улицата. Брад продължаваше да стиска новополучения вестник „Шопър“.

— Кола ли беше? — попита Джони. Не му се вярваше. Отдавна, още в дните преди Кити-Кат, когато все още се смяташе за „сериозен писател“ (фраза, която според него бе точно толкова хаплива, колкото и „една наистина добра курва“), Джони бе ходил на ужасяваща изследователска обиколка из Виетнам и току-що чутият звук повече му напомняше на онези гърмежи, познат му от Тетската 11 11 Виетнамската лунна Нова година, която се празнува в края на януари или началото на февруари. — Б. пр. офанзива. Гърмежи сред джунглата. Които убиват хора.

Дейвид поклати глава, сетне вдигна ръце, сякаш искаше да каже, че няма представа. Зад тях мрежестата входна врата на боядисаната в кремаво и зелено селска къща се хлопна с трясък и по алеята зашляпаха боси крака. Това бе Пай, облечена с джинси и закопчана накриво блуза. Косата й бе прилепнала към черепа като мокра каска. Току-що бе взела душ и ухаеше на шампоан.