Стивън Кинг - Отмъстителите

— Да, струва ми се — прошепна. — Добре ли си, Ралфи?

Детето си пое дъх на пресекулки и нададе вой:

— Маргрит трябва да ме тегли нагоре по хълма! Така се бяхме разбрали!

Според Коли на малкия мърморко му нямаше нищо. Отново се обърна към моравата. Забеляза, че кучето лежи сред разширяваща се локва кръв, забеляза и русия близнак, който неуверено се приближаваше към трупа на горкото вестникарче.

— Не мърдай! — провикна се Коли от отсрещния тротоар.

Джим Рийд се извърна към него:

— Ами ако още е жив?

— Какво, ако е жив? Да нямаш вълшебен лечебен прашец, че да го поръсиш? Нямаш, нали? Тогава не се приближавай до него.

Момчето пристъпи до брат си и потръпна.

— Боже, Дейви, виж си краката — рече, после се извърна настрана и също повърна.

Коли Ентрейджиън се захвана за работата, която си мислеше, че завинаги е изоставил миналия октомври, когато го изритаха от полицейското управление в Кълъмбъс заради позитивен тест за наркотици. Кокаин и хероин. Хубав номер, особено при положение, че никога не бе опитвал нито единия, нито другия наркотик.

Най-важно е: първо, да се защитават гражданите. Второ, да се помогне на ранените. Трето, да се изолира местопрестъплението. Четвърто…

Е, за четвъртото по важност ще се замисли, като се справи с първа, втора и трета точка.

Новата продавачка в денонощния магазин — кльощаво момиче с двуцветна коса, от която те заболяваха очите — се смъкна от камиона и оправи синята си престилка. Шофьорът я последва и се обърна към Коли:

— Ти ченге ли си?

— Да.

По-лесно бе да излъже, отколкото да се опитва да обясни. Карвърови, разбира се, ще са на различно мнение по въпроса, но те се занимаваха с децата си, а встрани от тях, Брад Джоузефсън все още се опитваше да си поеме дъх.

— Влезте в магазина! Всички! Брад? Момчета? — Той леко извиси глас на последната дума, за да разберат близнаците, че се обръща към тях.

. — Не, по-добре да се прибера у дома — отвърна Брад. Изправи се, хвърли поглед към тялото на Кари, после отново се извърна към Коли. Поне дишането му се беше възстановило — Коли вече се опитваше да си припомни как се прави изкуствено дишане и сърдечен масаж. — Белинда е горе и…

— Да, но за вас ще е по-добре да влезете в магазина, господин Джоузефсън, поне засега. В случай, че микробусът се върне.

— Защо ще се връща? — попита Дейвид Карвър. Продължаваше да стиска дъщеричката си в прегръдките си и гледаше Коли над главата й.

Ентрейджиън сви рамене.

— Не зная. Нямам никаква представа защо изобщо са били тук. По-добре да не рискуваме. Влезте в магазина.

— Вие имате ли право да се разпореждате тук? — попита Брад. Тонът му, макар и не предизвикателен, подсказваше, че Коли няма такова право. Бившият полицай скръсти ръце на голите си гърди. Депресията, която го бе обхванала от времето, когато го изгониха от полицията, през последните седмици бе започнала да се задълбочава, но сега чувстваше, че отново го заплашва с пълна сила. След миг поклати глава. Не. Няма право. Вече няма.

— Тогава ще се прибера при жена си. Не се сърдете, сър.

Коли неволно се поусмихна на предпазливото достойнство в тона му. „Ако ти ме уважаваш, и аз ще те уважавам“ — сякаш казваше чернокожият.

— Няма такова нещо.

Близнаците се спогледаха, сетне се обърнаха към Коли. Разбра какво искат и въздъхна.

— Добре. Но вървете с господин Джоузефсън. А като стигнете у вас, ще се приберете вкъщи заедно с приятелките си. Става ли?

Русокосият кимна.

— Джим — ти си Джим, нали?

Момчето отново кимна, изтривайки зачервените си очи.

— Майка ти у вас ли е? Или татко ти.

— Мама е вкъщи. Татко още е на работа.

— Добре, момчета. Вървете. Само че побързайте. И ти побързай, Брад.

— Ще направя всичко възможно — отвърна Брад, — но мисля, че вече изчерпах цялата си квота бързане за деня.

Тримата се запътиха нагоре по хълма по левия тротоар, където се намираха къщите с нечетните номера.

— И аз искам да отведа децата ни у дома, господин Ентрейджиън — обади се Кърстин Карвър.

Той въздъхна и кимна. Разбира се, какво толкова, по дяволите, отведи ги където си поискаш. Ако щеш в Аляска ги отведи. Пушеше му се, но бе оставил цигарите си вкъщи. Не беше пушил цели десет години, преди ония мръсници да му покажат вратата, а после и да го прекарат през нея. Бе възстановил предишния си навик с ужасяваща бързина. А сега му се пушеше, защото беше напрегнат. Не просто разстроен заради мъртвото момче пред дома си, а напрегнат. Напрегнат „кат вищица“, както би казала майка му. А защо ли?