Стивън Кинг - Отмъстителите

Гръмотевиците трещят все по-близо и по-ясно. Светлината постепенно помръква — от запад се задават виолетово-черни, застрашителни облаци и се трупат в небето. Припълзяват към юлското слънце и скоро го закриват. Температурата моментално започва да спада. Двигателят на синия микробус тихо бръмчи. В горния край на пресечката, на върха на хълма, един друг микробус — яркожълт, като пластмасов банан — спира на югоизточния ъгъл на Беър Стрийт и Поплър. Автомобилът продължава да работи на празен ход и също бръмчи тихо.

Ето че се разнася първата истинска гръмотевица, последвана от ослепителни зигзагообразни мълнии. Те се отразяват за миг в изцъкленото око на Ханибал и то сякаш пламва с блясъка на спиртна лампа.

Гари Содерсън продължаваше да стои насред улицата, когато до него застана жена му и попита:

— Какво правиш тук? Стърчиш като пън.

— Ти не чу ли?

— Какво да чуя? — раздразнително се сопна тя. — Бях в банята, а там да не би да се чува нещо? — Гари бе женен за Мариел от девет години и знаеше, че раздразнителността е една от най-ярко изразените й черти. — Чух хлапетата на Рийдови с тази тяхна летяща чиния. Чух и проклетото им куче, нещо се беше разлаяло. Чух и гръмотевицата. Какво друго? Хорът на Норман Дикърснакъл ли?

Той посочи към другия край на улицата — първо към кучето (поне вече няма да се оплаква от Ханибал), а после към сгърчената фигура на ливадата на № 240.

— Не съм много сигурен, но мисля, че току-що някой застреля хлапето, дето разнасяше „Шопър“.

Жена му проследи с поглед пръста му, присви очи и ги засенчи с длан, макар слънцето да се бе скрило (на Гари му се струваше, че температурата е спаднала поне с десет градуса). Брад Джоузефсън тътреше крака към тях. Питър Джаксън бе излязъл пред дома си и гледаше с интерес какво става в подножието на хълма. И Том Билингзли бе навън — старият ветеринарен лекар, когото повечето хора наричаха Олд Док. Семейство Карвър тъкмо пресичаха улицата, запътили се към дома си; момичето вървеше до майка си и я държеше за ръка. Дейв Карвър (наум Гари го оприличи на варен омар — или по-скоро на варен омар, потънал в сапунена пяна) теглеше сина си в малка червена каручка. Гари от край време намираше хлапето, което седеше в каручката със скръстени крака и се оглеждаше с надменното безразличие на някой паша, за непоносим лигльо.

— Здрасти, Дейв! — викна Питър Джаксън. — Какво става?

Но още пред Карвър да успее да отговори, Мариел с такава сила удари с длан Гари по рамото, че остатъка от мартинито му се изля върху старите му маратонки. Може пък да е за добро — черният дроб на Гари имаше нужда от почивка.

— Гари, да не си оглушал, или просто си тъпак? — поиска да знае благоверната му.

— Най-вероятно и двете — отвърна той, мислейки си, че ако някога се реши да зареже пиенето, най-напред ще трябва да се разведе с Мариел. Или поне да й пререже гласните струни. — Какво казваш?

— Попитах те на кого би му хрумнало да застреля точно вестникарчето?

— Сигурно е бил някой, на когото са му липсвали талоните за стоките с намаление — отвърна Гари.

Отново затрещяха гръмотевици — бурята приближаваше от запад. Грохотът сякаш пронизваше като харпун трупащите се облаци.

Джони Маринвил, който на времето бе спечелил Нашънал Бук Ауорд 12 12 Престижна награда за книги в САЩ, букв. „Национална награда за книга“. — Б. пр. за един свой роман за сексуалната маниакалност със заглавие „Наслада“, и който сега пишеше детски книги за един котарак-частен детектив на име Пат Кити-Кат, се бе втренчил в телефонния апарат в дневната и се тресеше от страх. Тук ставаше нещо нередно. Стараеше се да не се поддава на паниката, но тук наистина се случваше нещо нередно.

— Може би… — промълви нерешително. А-ха, добре. Може би. Но телефонът…

Отиде в стаята, подпря китарата на стената и избра номера на полицията. Последва неестествено дълга пауза — толкова дълга, че той се канеше да прекъсне връзката ( каква връзка, ха-ха?) и да опита да избере номера отново, когато в слушалката отекна глас, който като че бе детски. Този напевен и механичен глас изненада и изплаши Джони — дори не опита да се самозаблуди, че уплахата е чисто и просто рефлективна реакция.

— Малкото сладко бебе Смити — изтананика гласът. — Май си лапнало мамините цици. Не се цупи, не се мръщи и циците спокойно си смучи.

После се чу изщракване и сигнал, че линията е свободна. Джони се намръщи и отново избра номера. Пак същата дълга пауза, последвана от изщракване и някакъв звук, който му се стори познат — някой дишаше в слушалката. Хремаво хлапе, може би. Това обаче нямаше значение. По-важното бе, че телефонните линии явно се бяха преплели и сега вместо да се свърже с полицията…