Стивън Кинг - Отмъстителите

— Струва ми се, че някой от ей онзи микробус долу току-що уби Кари Риптън и застреля кучето на Рийд — отвърна Джони Маринвил със странен, безизразен глас.

— Какво? Кому би хрумнало подобно нещо?

— Нямам представа.

Гари забеляза мъж и жена — бяха Карвърови, почти бе сигурен в това — които тичаха надолу по улицата към магазина, следвани на не повече от крачка от чернокож, който не можеше да бъде друг освен единственият и неповторим Брад Джоузефсън.

Маринвил се извърна към Гари:

— Кофти работа. Ще извикам ченгетата. А междувременно те съветвам да изчезнеш от улицата. Веднага.

Забърза по алеята към дома си. Гари не обърна внимание на съвета му и остана да стърчи посред улицата, загледан в работещия на празен ход автомобил в подножието на хълма, пред дома на Ентрейджиън; изведнъж му се прииска (а за него подобно желание бе неимоверно странно) да не е толкова пиян.

Вратата на къщурката на № 240 с трясък се отвори и отвътре излетя Коли Ентрейджиън, точно както винаги със страх си го бе представял Кари Риптън — с пистолет в ръка. Инак обаче изглеждаше съвсем нормален — нямаше пяна на устата, а очите му не бяха кървясали и подпухнали. Беше висок мъж, най-малко метър и осемдесет, и макар вече да бе пуснал коремче, раменете му бяха широки и мускулести като на състезател по американски футбол. Носеше сивкаво зелени панталони, но нямаше риза. Лявата половина на лицето му беше покрита с пяна за бръснене, а на рамото му беше преметната хавлиена кърпа. Пистолетът беше тридесет и осми калибър, като нищо служебното оръжие, което Кари често си бе представял, докато подхвърляше „Шопър“ пред прага на къщата му.

Коли погледна мъртвото момче, което лежеше по корем на ливадата пред дома му — дрехите му се бяха навлажнили от поливачката (а вестниците, които се бяха разпилели от чантата му, вече бяха подгизнали), после извърна очи към микробуса. Вдигна оръжието и прихвана дясната си китка с другата ръка. В същия миг автомобилът потегли. Въпреки това Коли се канеше да стреля, но после се отказа. Трябваше да внимава. Някои хора в Кълъмбъс, които имаха достатъчно власт, щяха да посрещнат със задоволство новината, че Колиър Ентрейджиън е използвал огнестрелно оръжие на улицата в жилищното предградие Уенуърт… оръжие, което по закон трябваше да сдаде.

„Това не е оправдание и ти го знаеш — рече си и се извърна да погледне отминаващия микробус. — Стреляй! Натисни проклетия спусък!“

Но все пак не стреля, а когато колата зави наляво по Хайъсинт, забеляза, че отзад няма регистрационен номер… пък и тая сребриста щуротия на покрива? Това пък какво е, за Бога?

В същия миг на отсрещната страна на улицата господин и госпожа Карвър влетяха в паркинга пред „От Б до Я“. Джоузефсън ги следваше по петите. Чернокожият погледна наляво и видя, че червеният микробус е изчезнал зад дърветата, които скриваха пресечката от Хайъсинт Стрийт източно от Поплър — а после се приведе и задиша тежко, опрял длани на коленете си.

Затъкнал пистолета отзад в панталоните си, Коли прекоси улицата и сложи ръка на рамото на Джоузефсън.

— Добре ли си, човече?

Брад вдигна поглед и едва се усмихна. По лицето му се стичаше пот.

— Може би.

Коли се приближи до жълтия камион, като мимоходом хвърли поглед към червената каручка. В нея имаше две неотворени кутии пепси кола. До задното колело се търкаляше шоколадче, което някой бе настъпил.

Дочу писъци. Извърна се и видя двамата близнаци, чийто слънчев загар прикриваше пребледнелите им лица — те не гледаха кучето си, а момчето, сгърчено на неговата ливада. Русият близнак — май беше Джим — се разплака. Другият отстъпи назад, сбърчи нос, после се наведе и повърна върху босите си крака.

Плачейки с глас, госпожа Карвър свали сина си от камиона. Момчето, което също ревеше, обви ръце около шията й и увисна като удавник.

— Шшт — зауспокоява го жената с джинсите и закопчаната накриво риза. — Шш, тихо, мамино съкровище, всичко свърши. Лошият си отиде.

Дейвид Карвър пое дъщеря си от ръцете на дългокосия мъж, който тромаво се пресягаше през седалката, и я прегърна.

— Тат-те, цялата ме осапуни! — запротестира момичето. Карвър я целуна по челото и промърмори:

— Няма значение. Добре ли си, Ели?

— Да. Какво стана?

Малката понечи да погледне към улицата, но баща й закри очите й.

Коли се приближи до жената с момченцето.

— Добре ли е синът ви, госпожо Карвър?

Тя го погледна, но като че не го позна и отново насочи вниманието си към скимтящото хлапе, започна да го гали и направо го поглъщаше с поглед.