Стивън Кинг - Отмъстителите

— Какво беше това? За Бога, Дейвид, прозвуча като…

— Като изстрел — каза Джони, после неохотно добави: — Даже съм сигурен, че беше изстрел.

Кърстин Карвър — приятелите й я наричаха Кърсти, а съпругът й, по причини, които само един съпруг би могъл да знае, й викаше Пай — погледна към подножието на хълма. В очите й се промъкваше ужасено изражение — не само зениците й, а сякаш цялото й лице се разшири. Дейвид проследи погледа й. Първо забеляза работещия на празен ход автомобил, след това видя и цевта, която се подаваше над спуснатото стъкло.

— Ели! Ралф! — изписка Пай. Крясъкът беше толкова пронизителен и оглушителен, че в задния двор на Содерсънови ръката на Гари, който тъкмо надигаше чашата с мартинито, застина във въздуха и той се ослуша. — Божичко, Ели и Ралф!

Тя хукна с все сила надолу към микробуса.

— Не, Кърстин, недей! — изрева Брад Джоузефсън. Затича се към нея и излезе на улицата в същия миг, след това се насочи диагонално през платното, за да я настигне в средата, а може би дори да я пресрещне някъде между Джаксънови и Гелър. Тичаше със смайваща бързина за огромната си фигура, но само след десетина крачки разбра, че няма да успее да я настигне.

Дейвид Карвър също се затича след жена си — коремът му подскачаше нагоре-надолу над смехотворно тесните бански гащета, а джапанките му шляпаха по тротоара, сякаш някой стреляше с капсов пистолет. На улицата го последва и сянката му, издължена и толкова слаба, колкото пощенският служител Дейвид Карвър не е бил от юношеските си години.

„Отидох си — рече си Синтия, докато се отпускаше на коляно между двете деца и посягаше да обгърне раменете им с двете си ръце, за да ги привлече назад към себе си. Макар че от това нямаше кой знае каква полза. — Отидох си, отидох си, отидох си за едното нищо.“

Но не можеше да откъсне поглед от двете цеви на пушката, които зееха черни като безжалостни очи.

Дясната врата на жълтия камион се отвори и отвътре се подаде дългунест мъж с джинси и фланелка на някаква рокгрупа, със силно набраздено лице и дълга до раменете прошарена коса.

— Доведете ги тук, госпожо! — викна той. — Бързо! Бързо!

Тя забута децата към камиона, макар да знаеше, че вече е твърде късно. Сетне, докато мислено се подготвяше да посрещне куршума или сачмите (сякаш е възможно човек да се подготви за подобно безочливо посегателство), цевите, които се подаваха над задното стъкло на микробуса, се извърнаха и се насочиха напред. Изстрелът отекна над знойния ден така, сякаш огромна метална топка набираше скорост по каменен улей. Синтия забеляза искриците, които лизнаха дулото. Кучето на семейство Рийд, което тъкмо се канеше да сграбчи изпуснатия вестник, отхвръкна надясно.

— Ханибал! — изпищяха в хор Джим и Дейв Рийд. Техният крясък напомни на Синтия на близнаците от рекламата на ментовата дъвка „Ригли“.

Тласна децата на Карвърови към отворената врата на кабината с такъв замах, че братчето мърморко падна и моментално се разциври. Момичето — винаги Ели и никога Маргарет, припомни си Синтия — се извърна назад, а на лицето му бе изписано неописуемо жално изражение на недоумение. После дългокосият мъж хвана малката за ръката и я изтегли в кабината.

— На пода, дете, лягай на пода! — викна й, после се наведе да поеме и ревящото момченце. Клаксонът на огромния камион изсвири — шофьорът бе проврял крака си през волана, за да не падне с главата надолу на улицата. Синтия блъсна червената каручка, сграбчи сополанкото отзад за панталоните и го подаде на шофьора. Откъм хълма се чуваха гласовете на мъж и жена, които се приближаваха и викаха децата. „Мама и татко — предположи тя, — а ако не внимават, ще вземат да ги застрелят на улицата, като кучето и вестникарчето.“

— Качвайте се тук! — викна й мъжът. Синтия не се нуждаеше от повторна покана и бързо се изкатери в претъпканата кабина на камиона.

Гари Содерсьн изникна с целеустремени крачки (макар и не много уверени) иззад ъгъла на къщата, продължавайки да стиска чашата с мартини. Бе чул повторен трясък и се питаше дали пък газовият грил на съседите Гелър не е избухнал. Забеляза Маринвил — който през осемдесетте години бе забогатял от писане на детски книжки за някакъв неправдоподобен герой на име Пат Кити-Кат — да стои насред улицата, засенчил очи с дланта си и да се взира към подножието на хълма.

— Какво става, братко? — викна Гари и застана до него.