Стивън Кинг - Отмъстителите

Махва на червенокосата, а когато тя отвръща на поздрава, Кари си придава съвършено невъзмутим вид, макар вътрешно да примира от радост, после подкарва по диагонал през улицата към № 240. Ще хвърли вестника на верандата с обичайния си точен замах, а после — ако, приковало в него изцъклените си от яка дрога очи, откаченото бивше ченге не изхвръкне от входната врата с пяна на уста, я със служебен пистолет, я с някое мачете, я кой знае — Кари ще се отбие отсреща до „От Б до Я“ за чаша безалкохолно, за да отпразнува и днешното успешно преодоляване на маршрута — от Андерсън Авеню до Кълъмбъс Брод, от Кълъмбъс Брод до Беър Стрийт, от Беър Стрийт до Поплър Стрийт. А после към къщи, за да се преоблече в спортния си екип и да отива на бойното бейзболно поле.

Първо обаче трябва да се справи с № 240 Поплър Стрийт — дома на бившия полицай, уволнен, задето претрепал две хлапета от Норт Сайд, които уж изнасилили някакво момиченце. Кари не знае дали в цялата тази история има поне капка истина — във вестниците естествено изобщо не се спомена за това — но е срещал погледа на ченгето и в тези очи има нещо, което не е виждал никога преди това — те се взират отсъстващо като очите на робот и ти се приисква да извърнеш поглед при първа възможност, но без да излезе, че те е страх.

На върха на хълма червеният микробус — ако изобщо е микробус, защото е толкова разкрасен и особен, че е много трудно да се прецени със сигурност — завива и влиза в Поплър. Започва да набира скорост. Звукът на двигателя наподобява на шумолене на коприна. И какво, моля ви се, представлява тази щуротия на покрива?

Джони Маринвил престава да свири, за да огледа по-добре минаващия микробус. Стъклата са огледални и отвътре не се вижда нищо, но това чудо на покрива прилича на хромирана радарна чиния — дявол го взел, ако пък не прилича на радар. ЦРУ ли пристига на Поплър Стрийт? Отсреща Брад стои на моравата пред дома си и продължава да стиска маркуча в едната си ръка и вестника в другата. Брад също се е зазяпал в бавно отминаващия микробус (Но дали е микробус? Дали? ), а на лицето му е изписана смесица от изумление и почуда.

Слънчевите лъчи се отразяват в червената боя и никелираните части под тъмните стъкла, отразяват се тъй ярко, че заслепяват Джони.

В съседство Дейвид Карвър продължава да мие колата си. Не може да му се отрече, че кипи от ентусиазъм — шевролетът му е потънал в пяна чак до чистачките.

Лъскавият червен микробус го подминава с тихо бръмчене.

На отсрещната страна на улицата близнаците и приятелките им изоставят играта на летяща чиния, за да гледат едва-едва придвижващия се автомобил. Застанали са в правоъгълник, а в средата седи Ханибал, пъхти доволно и изчаква следващия удобен случай да сграбчи фризбито.

Събитията вече се развиват почти мълниеносно, но все още никой на Поплър Стрийт не го е проумял.

В далечината изтрещява гръмотевица.

Кари Риптън почти не забелязва микробуса в огледалото на велосипеда, нито пък жълтия камион марка „Райдър“, който завива откъм Хайъсинт и спира на асфалтирания паркинг пред „От Б до Я“, където децата на Карвърови стоят край червената каручка и продължават да се разправят дали сестрата на Ралф ще го тегли нагоре по хълма или не. Ралф е съгласен да върви сам и също така да си държи устата затворена за списанието с Итън Хок на корицата, стига любимата му сестричка Маргрит Мухата да му отстъпи цялото шоколадче, вместо само половината.

При вида на бялата пара, която излиза изпод решетката на камиона и свисти като огнения дъх на някой дракон, децата прекратяват спора, но Кари Риптън не обръща никакво внимание на шофьора на камиона и неговите проблеми. Вниманието му е съсредоточено върху едно-единствено нещо и то е: да достави вестника в дома на побърканото бивше ченге и да си тръгне напълно невредим. Полицаят се нарича Колиър Ентрейджиън и е единственият човек на цялата пресечка, сред чиято морава се мъдри табелка с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Вярно че е малка и съвсем дискретна, но все пак я има.

„Как може да не е в затвора, ако наистина е убил две деца?“ — пита се Кари, при това не за пръв път. После решава, че му е все едно. В днешния задушен следобед изобщо не му влиза в работата защо бившият полицай не е зад решетките — неговата работа е да оцелее.

Тъй като е погълнат от мислите си, няма нищо чудно, че не забелязва нито камиона от чиято решетка се стеле гъст облак пара, нито двете деца, които за момента са прекратили споровете относно списанието, шоколадчето и червената каручка, нито пък микробуса, който се спуска по хълма. Той е изцяло съсредоточен върху задачата да не се превърне в поредната жертва на ненормалното ченге, а това е чиста ирония, защото съдбата всъщност се приближава към него отзад.