Стивън Кинг - Отмъстителите

Ханибал стои на тротоара пред дома на Док и като че продължава да се усмихва. „Тц-тц — сякаш казва той, но не се налага да изрича каквото и да било — отговорът е в усмивката и в царствено невъзмутимата извивка на опашката му. — Тц-тц, вие си имате момичета и панталонки марка «Еди Бауър», обаче пък аз съм ви взел летящата чиния и цялата съм я олигавил с кучешка слюнка и по моему съм велик.“

Кари бръкна в джоба си и извади пликче слънчогледови семки — бе открил, че много помагат, докато чакаш да те пуснат в игра. Вече е голям специалист — разтваря ги със зъби, сдъвква вкусната ядка и в същия миг изплюва обелката на напуканата циментова площадка под навеса, където се намират пейките за резервите, извършвайки всичко това със светкавична скорост, като истински състезател от Голямата лига.

— На се тревожете — подвиква на близнаците, надявайки се червенокосата чаровница да бъде поразена от звероукротителската му храброст, макар да знае, че това е такава глупост, каквато само някое хлапе в осми-девети клас би могло да измисли, но тя изглежда тъй прекрасна с тези къси бели панталони с маншети, о, Боже всемогъщи, а и къде се е чуло и видяло измислиците да са навредили на някое дете?

Кари накланя пакетчето и разкъсва целофана. Ханибал веднага пристига, захапал в ухилената си муцуна червената летяща чиния. Момчето сипва малко семки в дланта си.

— Добро куче — казва. — Я виж какви хубавини. Слънчогледови семки, любимо лакомство на кучетата по цял свят. Опитай ги. Ще ти харесат.

Още миг Ханибал души семките с деликатно потрепващи ноздри, после пуска играчката на улицата и омита всичките семки от дланта на момчето. С мълниеносна бързина Кари се навежда, грабва фризбито (май наистина е поолигавено) и го запраща към Джим Рийд. Подаването е перфектно, съвсем плавно — Джим Рийд улавя пластмасовата играчка без никакво усилие. О, Боже, Исусе Христе, червенокосата ръкопляска и подскача край Сюзи Гелър, а гърдичките й (малки, но прелестни) се полюшват под потника й. Благодаря ти, Господи, благодаря ти, в банката на паметта вече имаме достатъчно материал за самозадоволяване поне за седмица напред.

Ухилен до уши, без изобщо да подозира, че ще си отиде от този свят девствен и резерва в бейзболния отбор, Кари подхвърля „Шопър“ на малката веранда на Том Билингзли (откъм задния двор долита тъжният вой на сенокосачката), а после отново се насочва към дома на семейство Рийд. Дейв подхвърля летящата чиния на Сюзи Гелър, поема вестника, който Кари пуска в ръцете му, и казва:

— Благодаря за фризбито.

— Няма нищо — после кима към червенокосата. — Коя е?

Дейв се изсмива, но не злобно:

— Няма значение, човече. Дори не си прави труда да питаш.

Кари се двоуми дали да не понастоява още малко, но после решава, че май е по-добре да прекрати разговора, докато все още е във водеща позиция — в крайна сметка взе фризбито, а тя му изръкопляска, пък и само да я види човек как подскача с този потник, това стига да размекне и най-коравите. За такъв зноен следобед е предостатъчно.

Червеният микробус се раздвижва и бавно изпълзява иззад ъгъла.

— Довечера ще идваш ли на мача? — обръща се Кари към Дейв Рийд. — Играем срещу „Кълъмбъс Ребълс“. Вероятно ще стане силен мач.

— Ти ще играеш ли?

— Сигурно ще ме пуснат за няколко ининга и поне веднъж на първа база.

— Ами тогава най-вероятно няма да идвам — отвръща Дейв и надава такъв крясък, че на Кари едва не му призлява. „Близнаците изглеждат като млади богове с тия потници — отбелязва наум той, — но като отворят уста, подозрително много напомнят за близнаците Хейгър от «Хий Хо» 9 9 Американска телевизионна програма, в която с елементарно чувство за хумор се представят провинциалистите и кънтримузиката. — Б. пр. .“

Кари хвърля поглед към къщата на ъгъла на Поплър и Хайъсинт, точно срещу магазина. Последната къща вляво, като в онзи филм на ужасите със същото заглавие. На алеята отпред няма автомобил, но това нищо не означава — може да е в гаража.

— У тях ли си е? — пита Кари и посочва с брадичка към № 240.

— Де да знам — приближава се и Джим. — Ама човек и без това почти никога не знае. Тоя затова е такъв особняк. Скапаната му кола все си стои в гаража, а той минава през горичката и излиза на Хайъсинт. Сигурно пътува с автобус.

— Страх ли те е от него? — обръща се Дейв към Кари. Не го дразни нарочно, но натам отива.

— Не, по дяволите — отвръща Кари най-невъзмутимо, поглежда към червенокосата и се пита как ли би се почувствал с такова парче в прегръдките си… а може би дори ще му пусне език и ще се притисне към издутината под ципа на панталона му. „Не и в този живот, братче“ — повтаря си.