Стивън Кинг: Слънчевото куче

Отначало се чудиш дали можеш да го улучиш, когато и ако се покаже. После се чудиш дали изобщо ще можеш да стреляш. После се надяваш, че еленът ще остане хипотетичен, така че да няма нужда изобщо да опитваш… както беше ставало винаги досега. Единственият момент, когато наистина имаше елен, в засадата чакаше приятелят на баща му Бил Робъртсън. Господин Робъртсън беше вкарал куршума точно там, където се предполагаше, че трябва да го вкара — в сгъвката между врата и рамото и ловният надзирател им беше направил снимки около трофея — самец с дванайсет разклонения на рогата, с който всеки ловец би бил щастлив да се похвали.

„Обзалагам се, че ти се ще да беше твоят ред да стреляш, нали, синко?“ — беше попитал ловният надзирател и беше разрошил косата на Кевин (тогава той беше на дванайсет години — в разгара на усиления си растеж, който беше започнал седемнайсет месеца, преди това и който досега го беше докарал почти до един и осемдесет, а му оставаше още година… което означаваше, че не е бил достатъчно голям, за да се възмути, че някой роши косата му). Кевин беше кимнал и беше запазил тайната си: той се радваше, че не беше негов ред — че не беше негова пушката, която трябваше да изстреля куршума или да не го изстреля… и ако се беше оказало, че все пак има куража да стреля, щеше да последва друга неприятна отговорност — да застреля елена чисто. Не знаеше дали ще може да събере смелост да забие втори куршум в животното, ако не го убие чисто, или пък сила да го преследва по кървавата следа и димящите изпражнения и да довърши това, което е започнал, ако то избяга.

Беше се усмихнал на надзирателя и беше кимнал на баща си, а баща му беше направил снимка на това и никога не беше имало нужда да казва на баща си, че мисълта, която се криеше зад сбръчканото му чело и под разрошващата ръка на ловния надзирател беше: „Не. Не го желая. Светът е пълен с изпитания, но на дванайсет години си твърде млад, за да се срещнеш с тях. Радвам се, че беше ред на господин Робъртсън. Още не съм готов за изпитанията си като мъж.“

Но сега той беше скрит в засадата, нали? А животното идваше, нали? И този път това не беше безобидно тревопасно, нали? Това беше машина за убиване достатъчно голяма и достатъчно кръвожадна, за да глътне цял тигър, и искаше да убие него просто за начало, а той беше единственият, който може да я спре.

През ума му премина мисълта да даде полароида на баща си, но само за миг. Нещо дълбоко в него знаеше истината — да даде апарата би било все едно да убие баща си и да се самоубие. Баща му вярваше в нещо, но не достатъчно конкретно. Апаратът нямаше да работи за баща му, дори ако баща му успееше да се измъкне от сегашното ри състояние на вцепенение и да натисне бутона.

Щеше да работи само за него.

И така той очакваше изпитанието, взираше се през визьора на апарата, все едно че беше мерник на пушка, взираше се във фотографията, която продължаваше да расте и да разтяга този блестящ, разтапящ се мехур все по-широко и все по-високо.

Тогава започна истинското раждане на Слънчевото куче в този свят. Когато това нещо изрева отново със звук, който приличаше на удар на камшик, утежнен със стоманени сачми, апаратът сякаш натежа и се превърна в олово. После потрепери в ръцете му и той усети как мокрите му, хлъзгави пръсти просто искаха да се разтворят и да го пуснат. Но той издържа, устните му се дръпнаха и оголиха зъбите му в болезнена, отчаяна усмивка. В едното му око потече пот и зрението му за миг стана двойно. Той отметна глава назад, за да махне косата от челото и веждите си, после нагласи втренченото си око във визьора, а „Рогът на изобилието“ се изпълни от огромен, разкъсващ звук, сякаш две силни и бавни ръце раздираха на две дебел плат.

Блестящата повърхност на мехура се разцепи. Червен дим — като пара, излизаща от чайник пред червена неонова светлина, излетя навън.

Нещото отново изрева — сърдит, убийствен рев. През сбръчканата мембрана на отпуснатия вече мехур се показа гигантска челюст, пълна с извити зъби — като челюстта на кашалот, който изскача от водата. Тя разкъса, задъвка и загриза мембраната, а мембраната заскриптя като разкъсана гума.

Часовниците забиха диво, лудо.

Баща му отново го сграбчи — толкова силно, че зъбите на Кевин се удариха в пластмасовия корпус на апарата и той насмалко щеше да падне от ръцете му и да се разбие на пода.

— Застреляй го! — извика баща му през грохота на ревящото нещо. — Застреляй го, Кевин, ако можеш да го застреляш, ЗАСТРЕЛЯЙ ГО СЕГА, за Бога, то ще…