Стивън Кинг: Слънчевото куче

БЛЯС!

Третата снимка избута втората от прореза. Тя падна твърде бързо — по-скоро като парче камък, отколкото като квадратно картонче, а когато се удари в масата, проби древния оръфан табак и от дървото под нея се разхвърчаха трески.

На тази снимка главата на кучето още повече беше излязла от фокус — беше станала дълга колона от плът, което й придаваше странен почти триизмерен вид.

На третата, която все още се подаваше от прореза в дъното на апарата, зурлата на Слънчевото куче, изглежда, по невъзможен начин отново идваше на фокус. Това беше невъзможно, защото то беше прекалено близко до обектива — толкова близко, че муцуната приличаше на хобот на някакво морско чудовище, което се вижда точно под онази нежна ципа, която наричаме повърхност.

— Проклетницата още не е съвсем наред — каза Пап.

Пръстът му отново натисна бутона на полароида.

Кевин изтича по стъпалата на „Рогът на изобилието“. Баща му посегна към него, но не успя да хване нищо освен въздуха на два сантиметра от развяващата се риза на Кевин, олюля се и падна на ръце. Дланите му се хлъзнаха по второто стъпало отгоре и кожата му се напълни с трески.

— Кевин!

Той вдигна очи и за момент светът пак изчезна в нова ослепителна бяла светкавица. Този път ревът беше много по-силен. Това беше вой на полудяло животно, което, аха, и ще успее да разбие клетката си. Той видя Кевин с наведена глава, предпазващ с една ръка очите си от белия блясък, замръзнал в неподвижната светлина, сякаш превърнал се сам във фотография. Видя пукнатини, които като живак се стичаха по стъклата на витрината.

— Кевин, внима…

Стъклото се пръсна в блестящ душ и господин Деливън също наведе глава. Връхлетя го буря от стъкла. Той усети трополенето им в косата си, усети как драскат бузите му, но нито едно стъкълце не се заби дълбоко нито в момчето, нито в него — витрината се беше пръснала на трохи.

Чу се хрущене на дърво. Господин Деливън отново вдигна очи и видя, че Кевин е успял да влезе точно така, както по-рано го беше съветвал — беше избил вратата, която сега беше без стъкла, с рамо и изкъртил новата брава от старото, прогнило дърво.

— КЕВИН, ПО ДЯВОЛИТЕ! — изкрещя той. Стана, преплете крака и за малко отново не падна на едно коляно, после се изправи и се втурна след сина си.

Нещо се беше случило с проклетия часовник с кукувичка. Нещо лошо.

Той биеше отново и отново — доста зле, но това не беше всичко. Той беше натежал в ръцете на Пап… и освен това ставаше неприятно горещ.

Пап погледна надолу и внезапно се опита да изкрещи от ужас, но челюстите му като че ли бяха свързани в едно.

Той разбра, че е ослепен и също изведнъж разбра, че това, което държи, изобщо не е часовник с кукувичка.

Опита се да отпусне ръце и да захвърли апарата и с ужас разбра, че не може да разтвори пръстите си. Гравитационното поле около апарата сякаш се беше увеличило. А ужасното нещо ставаше все по-горещо. Сивата пластмаса на корпуса на фотоапарата между тъпите му пръсти с побелели нокти беше започнала да пуши.

Десният му показалец запълзя нагоре към червения бутон като осакатена муха.

— Не — промърмори той и после изхленчи умоляващо: — Моля…

Пръстът не му обръщаше внимание. Той достигна до червения бутон и се нагласи върху него точно когато Кевин удари с рамо вратата и влетя вътре. Стъклата на вратата се разхвърчаха.

Пап не натисна бутона. Дори и сляп, дори и с чувството, че плътта на пръстите му започва да гори и да пари, той знаеше, че не е натиснал бутона. Но когато пръстът му застана върху бутона, гравитационното поле отначало сякаш се удвои, после се утрои. Той се опита да вдигне пръста си от бутона. Беше като да се опиташ да го задържиш вдигнат на планетата Юпитер.

— Пусни го! — изкрещя момчето някъде извън рамката на неговия мрак. — Пусни го, пусни го!

— НЕ! — изкрещя в отговор Пап. — Това, което искам да кажа, е, че НЕ МОГА!

Червеният бутон започна да влиза навътре към точката си на контакт.

Кевин стоеше с разкрачени, крака, наведен над апарата, който току-що бяха купили от „Лавердиер“, а кутията се търкаляше в краката му. Успя да натисне бутона, който освободи предната част на апарата и откри широкия прорез за зареждане. Опитваше се да натика един от пакетите с филм в него, но той упорито отказваше да влезе — сякаш апаратът също беше станал предател — може би от съчувствие към брат си.

Пап изкрещя отново, но този път без никакви думи — само нечленоразделен вик на болка и страх. Кевин усети миризма на горяща пластмаса и печено месо. Вдигна очи и видя, че полароидът се топеше, наистина се топеше в залепналите ръце на стареца. Квадратният му силует придобиваше странна, издута форма. По някакъв начин стъклото на визьора и обектива също беше станало на пластмаса. Вместо да се счупят или да изхвръкнат от все по-безформената обвивка на апарата, те се удължаваха и омекваха като горена захар, превръщаха се в чифт гротескни очи като очите на трагическа маска.