Стивън Кинг - Слънчевото куче

Краищата на снимката се отъркаха в краищата на прореза и би трябвало да заседнат. Но апаратът вече не беше твърд — всъщност въобще не приличаше на това, което беше бил преди. Краищата на снимката се врязаха в страните му съвсем лесно — като остра като бръснач кама в меко месо. Излязоха през това, което преди беше било корпус на апарата, пръскайки във въздуха сиви капки от димяща пластмаса. Една от тях попадна върху стар, смачкан куп списания „Популярна механика“ и проби в тях димяща, тлееща дупка.

Кучето отново изрева — сърдит, грозен звук — викът на същество, в чийто ум няма нищо друго освен разкъсване и убиване. Само това — нищо друго.

Снимката затрептя на ръба на увисналия, разтопен отвор, който сега приличаше най-много на някакъв безформен духов инструмент, после падна на масата със скоростта на камък, който пада в бездънна яма.

Кевин почувства как една ръка се забива в рамото му.

— Какво прави? — попита дрезгаво баща му. — Всемогъщи Боже, Кевин, какво прави!

Кевин се чу как отговаря с далечен, почти безизразен глас:

— Ражда се.

Пап Мерил умря, облегнат на стола зад работната си маса, където беше седял толкова много часове: беше седял и пушил; седял и поправял какви ли не неща, така че да вървят поне за малко и да може да продаде негодното на неразумните; седял и давал заеми на импулсивните и непредвидливите след залез слънце. Умря, загледан в тавана, от който капеше собствената му кръв — капеше и се размазваше по бузите и отворените му очи.

Столът му загуби равновесие и изсипа увисналото му тяло на пода. Портмонето и връзката ключове издрънчаха.

Последната полароидна снимка продължаваше неспокойно да трепти на масата. Страните й се разтваряха и Кевин усещаше как някакво непознато нещо — едновременно живо и неживо — стене в ужасни, непознати родилни мъки.

— Трябва да се махаме оттук — изпъшка баща му и го дръпна. Очите на Джон Деливън бяха изцъклени и обезумели, приковани в тази разширяваща се, движеща се фотография, която вече покриваше половината от работната маса на Мерил. Вече изобщо не приличаше на фотография. Страните й се издуваха като бузите на нещо, което отчаяно се опитва да изсвири. Блестящият мехур, вече висок цяла стъпка, нарастваше и трептеше. По повърхността му безцелно се движеха странни, безименни цветове, а отвътре като че ли избиваше някаква мазна пот. Ревът — пълен с раздразнение, решимост и нетърпим глад, пробиваше мозъка на господин Деливън отново и отново, заплашваше да го разкъса и да пусне вътре лудостта.

Кевин се дръпна, ризата му се съдра на рамото. Гласът му беше пълен с дълбоко, странно спокойствие.

— Не — то просто ще тръгне след нас. Мисля, че то иска мен, защото, ако искаше Пап, вече го е получило, а все пак аз бях първият притежател на апарата. Но то няма да спре дотук. Ще поиска и теб. А и тогава може да не спре.

— Не можеш да направиш нищо! — изкрещя баща му.

— Мога — каза Кевин. — Имам един шанс.

И вдигна апарата.

Краищата на снимката достигнаха до ръбовете на работната маса. Вместо да увиснат, те се завиваха нагоре и продължиха да пулсират и да се разрастват. Сега приличаха на странни крила, които някак си бяха оборудвани с бели дробове и се опитваха да дишат по някакъв измъчен начин.

Цялата повърхност на аморфното, пулсиращо нещо продължаваше да се подува — това, което трябваше да бъде плоска повърхност, се беше превърнало в ужасен тумор, а издутите му, покрити с кратери страни се мокреха от отвратителна течност. Тя изпускаше блудкавата миризма на карантия.

Ревът на кучето стана непрекъснат — пленен, яростен рев на адско куче, което не може да излезе и някои от часовниците на покойния Пап Мерил отново, сякаш в знак на протест, започнаха да бият.

Безумното желание на господин Деливън да избягат го беше напуснало — той се чувстваше обхванат от дълбока сънливост — някаква смъртоносна летаргия.

Кевин доближи визьора на апарата до окото си. Досега само няколко пъти беше ходил на лов за елени, но помнеше какво означава, когато трябва да чакаш — скрит, с пушка в ръка, докато другарите ти се приближават към теб през гората и нарочно шумят, колкото може повече, и се надяваш от дърветата да изскочи нещо и да се насочи към празното място, където чакаш, а полето ти на обстрел е нищо и никакъв един безопасен ъгъл, който минава точно пред другите. Не трябва да се тревожиш, че може да ги улучиш — трябва да се тревожиш само дали ще улучиш елена.