Но въпреки героичното си решение господин Деливън не се беше отказал от последните остатъци разум.
— Защо… — започна той и това беше всичко, което му позволи да каже Кевин.
— Не ЗНАМ защо! — извика той и Моли Дърхам изстена. Сега не й се повръщаше — Кевин Деливън я плашеше, но не я плашеше толкова. Това, което тя искаше да направи точно сега, беше да си отиде вкъщи, да допълзи до спалнята си и да се завие презглава. — Но трябва да го имаме и почти нямаме време, татко!
— Дайте ми един от онези апарати — каза господин Деливън и извади портфейла си с треперещи ръце, без да види, че Кевин вече беше хукнал към витрината.
— Просто вземете един — чу тя един треперещ глас, който съвсем не приличаше на нейния собствен глас. — Просто вземете един и си вървете.
Оттатък площада Пап Мерил — който вярваше, че мирно поправя евтин часовник с кукувичка — невинен като младенец завърши зареждането на апарата на Кевин с един от филмите. Затвори го. Той издаде мляскащ лек вой.
„Проклетата кукувичка звучи, сякаш има тежък ларингит. Май че е скъсана пружина. Е, имам лекарството за това.“
— Ще те оправя, ще те оправя — каза Пап и вдигна апарата. Доближи едно от безизразните си очи към визьора с пукнатината, която беше толкова тънка, че дори не се виждаше, когато доближиш окото си. Апаратът беше насочен към предната част на магазина, но това нямаше значение — към каквото и да го насочиш, той винаги се прицелваше в някакво черно куче, което не беше куче, създадено от Бога, а идваше от един малък град, наречен поради липса на по-добра дума Полароидсвил, който също не беше създаден от Бога.
БЛЯС!
Чу се онзи мляскащ лек вой, с който апаратът на Кевин избутваше нова снимка.
— Ето — каза Пап с тихо удовлетворение. — Може би ще направя и нещо друго, а не само да говоря с тебе, птиченце. Това, което искам да кажа, е, че може да те накарам и да запееш. Не обещавам, но ще направя опит.
Пап се ухили със суха, жилава усмивка и отново натисна бутона. БЛЯС!
Бяха стигнали до средата на площада, когато Джон Деливън видя как тиха бяла светлина изпълва мръсните прозорци на „Рогът на изобилието“. Светлината беше тиха, но след нея той чу нисък, тъмен тътен, който сякаш стигаше до ушите му от магазина за боклуци на стареца… но само защото магазинът за боклуци на стареца беше единственото място, откъдето той можеше да излезе. Където той се излъчваше изпод земята… или не беше ли самата земя единственото достатъчно широко място, в което да се приюти собственикът на този глас?
— Тичай, татко! — извика Кевин. — Той е започнал да го прави!
Святкането се повтори и освети прозорците като студен електрически удар. След него отново се чу онова инфразвуково ръмжене, после звукът на гръм в звуков тунел, звукът на някакво невъобразимо ужасно животно, което бяха събудили от съня му.
Господин Деливън, безпомощен да се спре и почти без да съзнава какво върши, отвори уста, за да каже на сина си, че такава голяма и ярка светлина не би могла да излиза от вградената светкавица на фотоапарат полароид, но Кевин вече тичаше.
Господин Деливън също се затича с пълно съзнание какво смята да прави — да хване сина си и да го махне оттук, преди да се е случило нещо по-ужасно от представата му за ужасни неща.
Втората снимка, която направи Пап, избута първата от прореза. Тя падна върху масата с тупкане, което беше по-тежко, отколкото тупкането на един обикновен, химически обработен картон. Слънчевото куче сега изпълваше почти целия кадър — на преден план беше невъзможната му глава, черните ями на очите, димящите, пълни със зъби челюсти. Черепът му сякаш беше издължен във форма на куршум или сълза, защото скоростта на нещото-куче и скъсяващото се разстояние между него и обектива едновременно го изваждаха от фокус. Сега се виждаха само върховете на коловете на оградата зад него — грамадата от гъвкавите рамене на нещото беше заела останалата част от кадъра.
Връзката шнурче от рождения ден на Кевин, която беше стояла до фотоапарата „Слънце“ в чекмеджето му, се виждаше в долната част на кадъра и отразяваше стълб матова слънчева светлина.
— Почти те хванах, пиленце — каза Пап с висок, дрезгав глас. Светлината ослепи очите му. Той не виждаше нито кучето, нито апарата. Виждаше само безгласната кукувичка, която се беше превърнала в цел на живота му.
— Ще запееш, проклетнице! Ще те накарам да запееш!
Читать дальше