Стивън Кинг: Слънчевото куче

— Кевин, за какво говориш?

И тогава Кевин наистина го каза: погледна към него и го каза:

— То идва, татко. Това е животът ми. — Погледна баща си — пребледнялото му лице и нещастните му, плуващи очи умоляваха. — Кучето идва. Няма да е достатъчно просто да влезем вътре и да вземем апарата. Това вече е отминало. Моля те, не ме спирай. Моля те, не ме събуждай. Това е животът ми.

Господин Деливън направи едно последно огромно усилие да не се поддаде на тази нарастваща лудост… и после се предаде.

— Хайде — каза той, хвана сина си за лакътя и почти го повлече по площада. — Каквото и да е, нека го направим. — Той спря за миг. — Имаме ли достатъчно време?

— Не съм сигурен — каза Кевин и добави неохотно: — Мисля, че не.

Пап чакаше зад дъсчената ограда и гледаше двамата Деливън през една дупка от чеп. Беше сложил тютюна в задния си джоб, така че ръцете му да са свободни да се стискат и отпускат, стискат и отпускат.

„Вие сте върху моя собственост — шепнеше умът му към тях и ако умът му имаше силата да убива, той щеше да посегне с него и да ги порази смъртоносно. — Вие сте върху моя собственост, по дяволите, Вие сте върху моя собственост!“

Това, което трябваше да направи, беше да извади старата „Джон Лоу“ и да я насочи към тъпите им глави. Това трябваше да направи. И щеше да го направи точно сега, ако те не бяха застанали над останките от апарата, който момчето предполагаше, че само е унищожило с благословията на Пап преди две седмици. Зачуди се дали да не опита да се отърве с лъжа, но знаеше какво мислят за него в този град. Пангборн, Кийтън и всички останали. Боклук. Това мислеха за него. Абсолютен боклук.

Докато си размърдат задниците, слънцето ще залезе!

Ръцете му се стискаха и отпускаха. Стискаха и отпускаха.

Деливънови говореха, но на Пап не му се слушаше какво си приказват. Умът му се беше превърнал в димяща пещ. Сега молитвата му гласеше: „Те са върху моята проклета собственост и аз не мога да направя нищо, за да ги изгоня! Да бъдат проклети! Да бъдат проклети!“

Най-сетне бащата и синът излязоха. Когато чу ръждивото скърцане на портата към уличката, Пап отключи с ключа си портата в дъсчената ограда. Промъкна се през нея и се затича през двора към задния си вход — затича се с неспокойна лекота, странна за човек на седемдесет години, затиснал с ръка дясното си бедро като че ли — независимо от лекотата — чувстваше там силна ревматична болка. Всъщност Пап изобщо не чувстваше болка. Просто не искаше нито ключовете му, нито дребните пари в портмонето му да дрънкат в случай, че двамата Деливън са все още наблизо и се мотаят отпред, където не може да ги види. Нямаше да се изненада, ако наистина беше така. Когато имаш работа със скунк, трябва да си готов за миризмата.

Извади ключовете от джоба си. Сега те изтракаха и звукът, въпреки че беше приглушен, му се видя много силен. За миг обърна очи наляво — сигурен, че ще види облещеното овче лице на отрочето. Устата му се озъби в уплашена, напрегната усмивка. Нямаше никого.

Поне засега.

Той намери нужния ключ, пъхна го в ключалката и влезе. Внимаваше да не отвори вратата към бараката твърде широко, защото пантите скърцаха, когато ги насилиш.

Вътре с диво движение дръпна резето и влезе в „Рогът на изобилието“. В тези сенки той си беше у дома, дори нещо повече. Можеше да ходи по тесните, отрупани с боклуци коридори дори и насън… всъщност беше го правил, макар че в момента не си го спомняше, както и много други неща.

В предната част на магазина имаше само един малък страничен прозорец — гледаше към уличката, от която двамата Деливън бяха влезли в задния му двор. Под остър ъгъл можеше да се видят и тротоарът, и част от градския площад.

Пап се прилепи до прозореца между купчините ненужни, захвърлени списания и усети прашната им музейна миризма в тъмния Въздух. Погледна навън към уличката и видя, че е празна. Погледна надясно и видя двамата Деливън — размити като риби в аквариум зад мръсното, криво стъкло. Пресичаха площада точно пред естрадата. Не дочака да се изгубят от погледа му, нито се премести на предните прозорци, за да ги вижда под по-добър ъгъл. Предполагаше, че отиват в „Лавердиер“, и тъй като той вече беше бил там, щяха да питат за него. Какво би могла да им каже онази мръсница зад щанда? Че е бил там и си е отишъл. Нещо друго?

Само че си е купил две торбички тютюн.

Пап се усмихна.

За това едва ли щяха да го обесят.