Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Тед кимна. После бавно отпусна ръце. Когато се изправяше на крака, се подпря на масата и направи гримаса.

— Да, ще ми кажеш. Ти си добро дете. Добре, сега върви и се движи само по тротоара. И се прибери, преди да се стъмни. Човек трябва да внимава.

— Ще внимавам. — Той тръгна по стълбите.

— И ако ги видиш…

— Ще избягам.

— Да. — На бледата светлина лицето на Тед изглеждаше потъмняло. — Ще бягаш така все едно всички дяволи от ада са по петите ти.

Имаше докосване и вероятно майка му беше права да се притеснява. Вероятно бяха прекалили с докосванията, а и може би го бяха направили по забранения начин. Не беше по погрешния начин, за който си мислеше тя, но все пак беше погрешно. Все още опасно.

В сряда точно преди да ги разпуснат във ваканция, когато се прибираше от училище, Боби видя, че на антената на една от къщите на Колония Стрийт висеше червен парцал. Не можеше да каже със сигурност, но страшно много приличаше на част от опашка на хвърчило. В този момент краката му се подкосиха и той се закова на място. В същото време сърцето му започна да бие лудо така, както когато се гонеха със Съли-Джон след училище.

„Това е някакво съвпадение, ако е опашка на хвърчило — каза си Боби. — Просто едно скапано съвпадение и аз го знам.“

Може би. Може би знаеше. В петък, когато ги разпуснаха от училище, почти беше повярвал на историята за мъжете. Беше сам. Съли-Джон беше останал в училище да помага да прибират книгите в хранилището, а Каръл беше отишла на рождения ден на приятелката си Тина Лебъл. Малко преди да пресече Ашър Авеню и да тръгне по Броуд Стрийт забеляза нещо нарисувано на тротоара с лилав тебешир. То изглеждаше така:

— Боже господи, не! — прошепна Боби. — Това е някаква шега.

Той коленичи, както го правеха скаутите по филмите, покрай него минаваха деца, някои тичаха, други караха колелата си. Никое от тях обаче не го забелязваше. Той беше напълно невидим за тях, защото в този момент повечето мислеха за предстоящата ваканция.

— О, не. Не, не мога да повярвам. Това е някакъв майтап. — Той посегна към луната и звездата — те бяха нарисувани с жълт тебешир. Посегна да ги докосне, но после отдръпна ръка. Онова червено парче плат върху телевизионната антена може би не означаваше нищо. Но когато се прибавеше и това, можеше ли все още да става въпрос за съвпадение? Боби не знаеше. Той беше само на единайсет и имаше милиарди неща, които не разбираше. Но се страхуваше… страхуваше се, че…

Скочи на крака и се огледа наоколо. Очакваше да види цяла колона от боядисани с ярки бои коли надолу по Ашър Авеню, които се движат бавно с включени фарове посред бял ден, както го правят, когато са на погребение. Очакваше да види няколко дузини мъже, облечени с жълти палта, които стоят под навеса на кино „Емпайър“ или пред таверната на Съки, пушат цигари „Кемъл“ и го наблюдават.

Но нямаше никакви коли, както и мъже, а само деца, които се прибираха към къщи от училище. Между тях се забелязваха и зелените панталони от униформата на учениците от „Сейнт Гейбс“.

Боби се обърна и погледна към Ашър Авеню. Беше толкова притеснен, че дори не обърна внимание на невъзпитаните момчета от „Сейнт Гейбс“. Нямаше нищо около телефонните кабинки по Ашър, а по стените бяха разлепени няколко афиша за предстоящи бинго игри в залата „Гейбс“ или за рок концерти на Клайд Макфатър и Дуейн Еди, човека с пеещата китара.

Докато стигне до Ашър Авеню, което беше почти до училището, Боби се оглеждаше с надеждата, че всичко е съвпадение. Въпреки това продължи да следи улицата. След това мина по Броуд Стрийт и отново към магазина на Спайсър, където си купи дъвка и провери таблото за съобщения, но и там нямаше нищо подозрително. Само обявата за басейна липсваше, но какво от това. Може би се беше намерил купувач. Защо въобще щяха да слагат съобщение на таблото?

Боби излезе и застана на ъгъла. Дъвчеше дъвка и се чудеше какво да прави.

Възрастта обсебваше човек постепенно. Идваше на етапи и го обгръщаше. Боби Гарфийлд взе първото си решение на възрастен в деня, когато завърши шести клас. Той стигна до извода, че е по-добре да не казва на Тед за нещата, които беше видял… поне за известно време.

Макар да се убеждаваше, че отрепките не съществуват, все още не беше готов да го приеме напълно. Независимо от доказателствата, които беше намерил. Тед щеше да се натъжи, ако Боби му кажеше какво е видял. Може би толкова щеше да се натъжи, че щеше да прибере вещите в куфарите си (заедно с хартиените пазарски чанти, които беше оставил зад хладилника) и просто щеше да замине. Ако наистина го преследваха лоши хора, бягството беше единствената възможност, но Боби не искаше да загуби единствения си възрастен приятел.