Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Съли-Джон изглеждаше много нещастен.

— Защо трябва да ти нося книгите дори и да съм изпсувал, което всъщност не съм направил?

— За наказание — отвърна Каръл.

— Наказание за какво, за Бога?

— За нещо, което си направил погрешно. Ако псуваш или лъжеш, трябва да бъдеш наказван. Това ми го каза едно от момчетата от „Сейнт Гейб“. Казва се Уили.

— Не трябва да се виждаш с тях — каза Боби. — Те са доста подли. — Той знаеше това от личен опит. След като свърши коледната ваканция, трима от училището „Сейнт Гейб“ го бяха подгонили по Броуд Стрийт и искаха да го бият само защото „ги гледал накриво“. И щяха да го направят, ако този, който тичаше най-отпред, не се беше подхлъзнал на един от завоите и не беше паднал, което даде достатъчно време на Боби да влезе във входа и да завърти ключа. Момчетата се бяха помотали отпред още малко и после си бяха тръгнали, като преди това обещаха на Боби да се срещнат отново.

— Не всички от тях са лоши. Някои се държат нормално — обясни Каръл. Тя погледна към Съли-Джон, който носеше книгите й, и прикри усмивката си с ръка. Човек можеше да накара Съли да направи нещо за него, ако говореше достатъчно бързо и изглеждаше сигурен в себе си. Щеше да е по-хубаво, ако Боби беше взел да й носи книгите, но това нямаше да стане, докато той не я помолеше. Някой ден сигурно щеше да го направи. Тя беше оптимист. Междувременно й беше достатъчно да върви между двамата под хубавото сутрешно слънце. Тя тайничко погледна Боби, докато той зяпаше към съседния тротоар. Беше толкова сладък, а дори и не го подозираше. Всъщност това беше най-страхотното нещо за него.

Последната седмица в училище отмина като всяка друга влудяваща мудност. През първите дни на юни Боби си мислеше, че миризмата на паста в библиотеката е толкова силна, че е в състояние да задуши всяка една личинка и че часът по география продължава поне хиляда години. На кого му пукаше колко калай има в Парагвай?

През междучасието Каръл разказваше как през юли ще замине във фермата на леля си Кора и чичо си Рей. Съли-Джон продължаваше да повтаря как е спечелил престой за една седмица в летния лагер и как щял да стреля с лък по мишена и да кара кану. Боби на свой ред му разказа за великия Мори Уилс, който може би щеше да постави недостижим за друг рекорд по откраднати бази.

Майка му, прекалено заета да вдига телефона, когато той звънеше, оставаше будна след късните новини (и Боби подозираше, че не заспива дори и след късния филм) и му обръщаше внимание само когато сядаха на масата. Понякога говореше дълго и напрегнато по телефона, като му обръщаше гръб и понижаваше глас (като че ли Боби искаше да подслушва разговорите й). Понякога отиваше до телефона, набираше няколко цифри от номера, след това затваряше и се връщаше обратно на дивана.

При един подобен случай той я попита дали е забравила номера.

— Може и да съм. Забравям много неща — беше му отговорила тя. — А ти не се бъркай в чуждите работи, Боби.

Може би щеше да се притесни повече за нея, ако беше забелязал и други неща — тя отслабваше все повече и повече, а и отново беше започнала да пуши, след като за два дни ги беше спряла — но беше зает с друго. Най-хубавото нещо беше библиотечната карта за възрастни, която се превръщаше в най-страхотния подарък всеки път, когато я използваше. Боби знаеше, че в раздела за възрастни има милиарди научнофантастични романи, които искаше да прочете. Например на Айзък Азимов. Под псевдонима Пол Френч господин Азимов беше писал фантастични романи за деца, в които се разказваше за звездния пилот Лъки Стар и които бяха много хубави. С истинското си име беше издал и други романи, които бяха дори по-добри. В три от тях се разказваше за роботи, а Боби обичаше роботите. Според него най-добрият филмов герой беше Боби роботът от „Забранената планета“. Той беше суперготин, а и останалите роботи на господин Азимов не падаха по-долу. Боби си мислеше, че ще прекара доста дълго време в компанията на роботите това лято. (Съли наричаше този велик писател Айзък Задников, но, разбира се, той нищо не разбираше от книги.)

Докато отиваше на училище, се оглеждаше за мъжете с жълти палта. Тъй като училището и библиотеката бяха в противоположни посоки, Боби си мислеше, че си върши работата добре и че покрива доста голяма част от Харуич. Разбира се, не очакваше да срещне отрепките. След вечеря през дългите светли вечери четеше вестника на Тед на верандата или в кухнята му. Тед беше послушал Лиз и си беше купил вентилатор, така че майка му не се притесняваше, когато отиваха в стаята на „господин Братиган“. Боби усещаше, че причина за това бяха и проблемите, които имаше тя, но майка му сякаш започваше да вярва малко повече на Тед. Това доверие не означаваше симпатия, но все пак и то беше достатъчно засега.