Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Една вечер, когато седяха на дивана и гледаха Уайът Ърп, тя се обърна към него едва ли не ядосана.

— Той някога докосвал ли те е?

Боби разбра какво точно го питат, но не можа да разбере на какво се дължеше раздразнението й.

— Да, разбира се — отвърна. — Понякога ме потупва по врата и веднъж, когато не можах да прочета една дума три пъти подред, ме побутна, но не грубо, разбира се. Не мисля, че има достатъчно сила, за да ме удари. Защо?

— Няма значение — отговори тя. — Предполагам, че всичко е наред. Струва ми се, че витае из облаците, но не е… — Замълча и се загледа в дима от цигарата си. Той се издигаше от малкото въгленче на сиви кълбета и после изчезваше, което напомняше на Боби за спираловидния път, свързващ отделните светове от книгата на Саймък „Пръстен около слънцето“.

Най-сетне тя отново се обърна към него:

— Ако някой път те докосне по начин, по който ти не харесваш, веднага трябва да ми кажеш. Веднага, на минутката! Разбра ли?

— Разбира се, мамо. — Имаше нещо странно в погледа й, както когато я беше попитал как разбират хората, че ще имат бебе. „На жените им тече кръв всеки месец — беше отговорила тя. — Ако няма кръв, жената разбира, че е бременна и че ще си има бебе.“ Боби искаше да попита откъде тече тази кръв, когато няма бебе (той си спомни как веднъж на майка му й потече кръв от носа, но причината не беше бременност). Изражението на лицето й обаче го отказа. Сега забеляза същото изражение.

Всъщност понякога имаше и други докосвания. Тед прокарваше ръка по подстриганата глава на Боби и сякаш го потупваше. Друг път, когато Боби сбъркаше някоя дума, старият човек го хващаше нежно за носа и го караше да я повтори правилно. Ако кажеха нещо едновременно, Тед хващаше ръката на Боби и казваше: „Успех, воля, щастие и всичко лошо да те остави.“ Скоро и Боби започна да прави това.

Само веднъж се беше почувствал неудобно, когато Тед го беше докоснал. Тъкмо бяха свършили с последната статия, която старият човек искаше да чуе — ставаше въпрос за това, че е изключено Куба да не може да бъде променена по американския начин. Заревото на залеза започваше да оцветява небето. От другата страна кучето на госпожа О’Хара продължаваше да лае, но сега лаят му съвсем не изглеждаше реален.

— Ами, добре — рече Боби, остави вестника и се изправи. — Мисля да се поразходя малко из квартала. — Той все още не желаеше да си тръгва, но в същото време искаше Тед да знае, че се оглежда за мъжете с жълтите палта.

Тед също се изправи и после се приближи към него. Изведнъж Боби забеляза страха по лицето на стария човек. Той не искаше Тед да вярва в съществуването на отрепките. Не искаше да полудява.

— Върни се, преди да се стъмни, Боби. Няма да си простя, ако ти се случи нещо.

— Ще внимавам и ще се върна много преди да се е стъмнило.

Тед коленичи с единия си крак (беше твърде стар, за да успее да клекне) и обви раменете на Боби. После го придърпа към себе си, докато бузите им се допряха. Момчето усещаше миризмата на цигари и на мехлем от тялото му — той мажеше ставите си с мустерале, защото го боляха. Напоследък го боляха и през топлите дни.

Да бъдеш толкова близо до Тед не беше страшно, а по-скоро ужасяващо, което си беше почти същото. Сега Тед не изглеждаше все още толкова стар, но скоро щеше да остарее. Вероятно щеше да му прилошава по-често. Очите му се бяха насълзили. Устните му потреперваха. Беше толкова лошо, че живее съвсем сам тук на третия етаж. Ако имаше жена, нямаше да го измъчват налудничави мисли за мъже с жълти палта. Разбира се, ако имаше жена, Боби никога нямаше да прочете „Повелителят на мухите“. Беше егоистично да мисли така, но не можа да се сдържи.

— Все още ли не си видял никакви следи от тях, Боби? Момчето поклати отрицателно глава.

— И не усещаш нищо? Дори и тук? — Хвана малката му ръка и я постави върху слепоочието си, където едва забележимо пулсираха две венички. — Или пък тук? — Постави ръката на Боби до дясното си око. Момчето отново поклати отрицателно глава. — Или тук? — Тед посочи корема си. Отново отрицателен отговор. — Добре — добави възрастният мъж и се засмя. После прокара лявата си ръка към врата на Боби и след малко към нея се присъедини и дясната. След това погледна Боби сериозно, а момчето му отговори по същия начин. — Ще ми кажеш, ако ги видиш, нали? Няма да премълчиш. Няма да се опиташ да… и аз не знам… да се подиграеш с мен, нали?

— Няма — отговори Боби. Харесваше му как Тед държи ръце на врата му и същевременно не му харесваше. Във филмите момчетата слагаха ръце на врата на момичетата, преди да ги целунат. — Ще ти кажа, нали това ми е работата.