Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Боби?

Момчето освободи ръцете си и обви врата на Тед. Прегърна го и докато го правеше, чу биенето на камбана — само за секунда, но съвсем ясно. Можеше също да види и опъването на въжето на камбаната. После чу и удари от нещо тежко по гладка повърхност. Дърво ли беше? Не, по-скоро метал. Усети мириса на прах, сух и сякаш преди буря, в носа си. В същия миг очите му започнаха да го сърбят.

— Ш-ш-ш-т! — Дъхът на Тед в ухото му беше толкова сух, колкото на усетения преди малко прах. Беше поставил ръце на гърба на Боби, за да го накара да застане неподвижно. — Нито дума! Дори и не помисляй! Не мисли за нищо… освен за бейзбол! Да, за бейзбол, ако искаш!

Боби се замисли за Мори Уилс, който направи фалшива крачка, спря се и после направи три крачки… след това четири… Можеше да тръгне и в двете посоки. Какво щеше да направи зависеше само от питчъра. И когато питчърът хвърли топката към задната база, Уилс се затича към втора, успя и…

Изчезна. Всичко изчезна. Нямаше повече звън от камбана, нито странни шумове, нито мирис на прах. Не усещаше сърбеж в очите си. Наистина ли го беше усетил? Или просто си го беше въобразил, защото ставаше нещо странно с очите на Тед?

— Боби — каза отново Тед в ухото на момчето. Движението на устните, допрени до ухото му, накара Боби да потрепери. Господи, но какво правя?

Той отблъсна момчето от себе си. Направи го нежно, но решително. Лицето му изглеждаше притеснено и малко бледо, но зениците му вече не се променяха. В този момент това беше най-важно за Боби. Чувстваше се странно, малко замаян, сякаш се беше събудил от сън. В същото време светът му изглеждаше прекрасен, напълно идеален във всяко едно отношение.

— Шазам — промълви Боби и се засмя. — Какво се случи току-що?

— Нищо, което да те засяга. — Тед посегна за цигарата си и се учуди, че от нея е останал само филтърът. Той го натисна в пепелника. — Май отново изчезнах оттук, а?

— Да. Уплаших се. Помислих си, че получаваш епилептичен припадък или нещо подобно. Очите ти…

— Това не е епилепсия — отвърна Тед. — И не е опасно. Но ако се случи отново, най-добре е да не ме докосваш.

— Защо?

Тед запали нова цигара.

— Защото така. Обещай ми.

— Добре. Лъчът, какво е това? Тед го погледна строго.

— Говорил съм за Лъча?

— Да, каза: „Всички служат на Лъча“.

— Може би някой ден ще ти разкажа, но не и днес. Днес ще ходиш на плажа, нали?

Боби подскочи стреснато. После погледна към часовника на Тед и видя, че е вече девет часът.

— Да — отговори. — Може би е по-добре да отида и да се приготвя. Ще ти дочета вестника, когато се върна.

— Да, добре. Прекрасна идея. Трябва да напиша няколко писма.

„Не, ти просто искаш да се отървеш от мен, преди да съм задал въпрос, на който няма да ми отговориш.“

Но ако Тед щеше да се занимава с това, Боби нямаше нищо против. Както обичаше да казва майка му, всеки да си гледа в собствената паница. Въпреки това, когато се запъти към външната врата, той си спомни за червеното парче плат на антената и за луната и звездата до дамата на тротоара.

— Тед, има и още нещо…

— Да, знам, отрепките. — Тед се усмихна. — Отсега нататък не се притеснявай за тях. Всичко е наред. Те не идваха насам и дори не гледаха насам.

— Тръгнаха на запад — добави Боби. Тед го погледна втренчено.

— Да — каза, — и ако имаме късмет, ще си останат на запад. Нямам нищо против, ако става въпрос за Сиатъл. Приятно изкарване на плажа, Боби.

— Но аз видях…

— Вероятно си видял само сенки. Освен това сега не е най-подходящият момент да говорим за това. Запомни какво ти казах. Ако отново изпадна в подобно състояние, просто изчакай да се оправя. Ако посегна да те хвана, отдръпни се. Ако се изправя, кажи ми да седна. В това състояние ще се подчиня на думите ти. Тогава съм като хипнотизиран.

— Ти защо…

— Без повече въпроси, Боби.

— Добре ли си? Ама наистина ли си добре?

— В отлична форма съм, а сега върви. Приятен ден.

Боби побърза надолу по стълбите, като отново си мислеше колко прекрасен е светът: светлината, влизаща през прозореца на втория етаж; малката калинка на гърлото на празното шише от сметана, оставено пред вратата на апартамента на семейство Проски; шумът от улицата, шумът от първата събота от началото на ваканцията, който беше като музика за ушите му.

Когато се прибра вкъщи, Боби започна да изважда количките и камиончетата си изпод леглото и от килера. Някои от тях — един форд на „Мачбокс“ и един син метален боклукчийски камион — бяха наистина хубави, но не можеха да се мерят с петролния танкер и жълтия булдозер на Съли. Булдозерът беше идеален за игра в пясъка. Боби беше решил да прекарат поне час в строеж на цяла система от пътища на брега на океана край разбиващите се вълни, където кожата му щеше да порозовее от топлите слънчеви лъчи. Спомни си, че за последен път беше вадил по този начин камиончетата си миналата зима, когато двамата със Съли построиха в снега магистрали и пътища в парка „Комънуелт“. Вече беше на единайсет и може би беше голям за подобни игри. Тази мисъл го натъжи, но точно в този момент не трябваше да е тъжен. Може би му оставаха още много малко дни, в които да си играе с камиончетата си, но днес нямаше да е последният от тях. Не, не и днес.