Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Върви по Пето Авеню, а чантата виси от лявата му ръка като котва (след всичките тези години той е свикнал с тази тежест; може да я носи още дълго, ако се наложи), като непрестанно почуква по земята с белия бастун. Бастунът е магически. Със силата си отваря пътека в тълпите пред него. Докато стигна до ъгъла на Пето и Четирийсет и трето Авеню зрението му вече се е оправило. Съвсем ясно вижда червения сигнал за пешеходците, но продължава да върви към движещите се коли.

— Хей, свети червено — казва му едно момче с дълга коса. — Внимавай.

— Благодаря ви, господине — отвръща Слепия Уили.

— Няма за какво. Честита Коледа.

Пресича улицата и продължава да върви още две пресечки по-нататък и завива по Шесто Авеню. Никой не му обръща внимание. Никой не подозира колко пари има в чантата. Веднъж през седемдесет и девета година двама или трима (може би тъмнокожи, не беше сигурен, защото през този ден зрението му се оправяше по-бавно) го спряха и започнаха да му говорят по начин, който той не хареса. Не бяха като хлапетата от този следобед, които само се шегуваха. Онези не си правеха шега с него, а съвсем учтиво го запитаха разни неща като: дали има нужда от охрана, колко е спечелил и дали може да даде някой долар за нещо на име Лига за възстановяване поло. Единият от тях, вероятно завършващ млад сексолог, го беше попитал дали иска от време на време по някое младо парче.

— Много са добри — беше казал гласът отляво. — Наистина е така, господине. Вярвай ми.

Тогава той си мислеше, че се чувства като мишката, която е в плен на котката. Котката няма намерение все още да я яде, защото е по-любопитна да разбере какво ще направи мишката, колко бързо бяга и какви звуци ще се опита да издаде. Слепият Уили обаче не беше ужасен. Страхуваше се, но след последната седмица в джунглата нищо не можеше да го ужаси. Това беше седмицата, която беше започнала в долината А Шау и беше завършила в Донг Ха. Тогава виетконгците бяха започнали систематично да ги изтласкват на запад, но те отстъпваха като някакво разхайтено стадо, а не като победители. Виетнамците викаха от джунглата, смееха им се, а понякога стреляха в нощта. Съливан ги наричаше „малките хора, които всъщност не са там“. Тук няма нищо такова и дори и най-мрачната нощ не може да се сравни с тази, в която изгубиха капитана в джунглата. Той знаеше, че това е неговото предимство и същевременно беше и грешката на тези младежи. Той беше заговорил със силен глас насред улицата.

— Хей! — беше възкликнал той към размазаните петна пред него. — Да сте виждали полицаи наблизо? Защото си мисля, че тези младежи искат да ме оберат. — Това беше Достатъчно. Младежите изчезнаха като сутрешен студен ветрец.

Иска му се да може да реши проблема с полицай Уийлок по същия лесен начин.

„Шератън“ на ъгъла на Четирийсето Авеню и Бродуей е един от най-луксозните хотели в света и в огромното му фоайе хиляди хора крачат под гигантски полилей. Те търсят своя късмет тук и заравят съкровищата си другаде, напълно забравили коледната музика, която звучи от високоговорителите в петте различни ресторанта и баровете. Никой не забелязва слепеца, който си пробива път в тълпата към една от мъжките тоалетни. Сега лепенката на чантата му е обърната навътре към крака му, за да не се вижда, и той е никой в тази суматоха. Той е никой в този град.

„И въпреки това — мисли си, докато влиза в една от кабинките в тоалетната, — защо през всичките тези години никой не се опита да ме проследи? Никой не е забелязал, че слепецът, който влиза вътре, излиза съвсем друг човек, но носи същата чанта и е със същия ръст.“

В Ню Йорк никой не забелязва нищо, ако не му влиза в работата. По някакъв свой начин всички са слепи като Слепия Уили. Извън техните кабинети, крачейки по тротоарите, бутайки се в метрото или из евтините ресторанти, те са едновременно отблъскващи и жалки. Приличат на разбутани от фермерски плуг къртици. Той забелязва тази слепота всеки ден и знае, че тя е причината за успеха му, но, разбира се, това не е единствената причина. Не всички те са къртици, а той продължава да рискува. Взел е мерки, но има моменти (като сега например, когато е седнал тук със свалени панталони и разглобява белия бастун, за да го прибере в чантата), когато лесно могат да го хванат и изобличат. Уийлок е прав за „Поуст“. Щяха направо да го боготворят. Щяха да го поставят на пиедестал. Дори няма да искат да чуят неговото мнение по въпроса. Какво мнение? И защо тогава досега не се е случвало нищо?