Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Слепият Уили си спомня за едни якета, които Уили и Бил Шърман са виждали по улиците. На гърба е залепена карта на Виетнам, а под нея пише: КОГАТО УМРА, ЩЕ ИДА НАПРАВО В РАЯ, ЗАЩОТО ПРЕКАРАХ ЧАСТ ОТ ЖИВОТА СИ В АДА. Той може да спомене тази мисъл на полицай Уийлок, но няма да му е от голяма полза. По-добре е да мълчи.

Уийлок се обръща и си тръгва, а на лицето на Уили се появява някакво подобие на усмивка. Тя се появява и изчезва като слънчев лъч в облачен ден.

Вече три пъти завива банкнотите в рула и ги прибира в тайника на дъното на чантата. Сега вече разчита само на пръстите си, защото е напълно сляп. Вече не може да вижда парите. Не може да различи стотачка от еднодоларовата банкнота, но усеща, че денят е много добър. В тази мисъл няма удоволствие. Никога няма удоволствие. За Слепия Уили удоволствието не е от значение. Днес обаче всякакво чувство за добре свършена работа, което би усещал друг ден, е помрачено от полицай Уийлок.

В 11:45 часа една жена с приятен глас (Слепият Уили я оприличава на Даяна Рос) му носи чаша топло кафе от магазин „Сакс“. В 12:15 часа друга жена, която не е толкова млада колкото първата, му дава паничка с топла пилешка супа. Той благодари и на двете. Втората го целува нежно по бузата и му пожелава най-прекрасната Коледа.

В деня има баланс. Винаги е така. Към един часа към него се приближават весели тийнейджъри, които го обграждат и започват да се шегуват. Едно момче го пита защо е с ръкавици и дали ги е сложил, за да прикрие изгарянията по ръцете си, които е получил сутринта на печката, докато си е правил закуската. Той и приятелите му отминават, смеейки се. Петнайсет минути по-късно някой го ритва, въпреки че може да е станало случайно. Каквото и да става обаче, колкото пъти се навежда към чантата, тя си е на мястото.

През цялото време той не спира да си мисли за Уийлок.

Ченгето преди Уийлок беше по-лесно. Другото, което идва, когато Уийлок е в отпуск или е разпределен в друга част на града, също може да се каже, че е лесно. Уийлок може да се ядосва, да говори, да крещи, но Уили трябва да издържи, както дърветата по време на буря. Но дори най-здравите дървета се чупят по време на силна буря.

Уийлок искаше повече пари, но не точно това притесняваше човека с тъмните очила и войнишкото яке. Всички те искат повече пари. Когато започна да излиза на този ъгъл, плащаше на полицаи Хантрати сто и петнайсет долара. Хантрати беше милостив човек, който миришеше на „Олд Спайс“ и уиски, както полицай Реймър от Харуич.

Съшият милостив Хантрати обаче си вдигна таксата на двеста долара няколко години преди да се пенсионира през 1978. Проблемът е в това, че тази сутрин Уийлок беше ядосан, ядосан. Освен това говореше и за свещеник. Това го притеснява, но най-страшното е, ако Уийлок наистина реши да го проследи. „Да видя какво правиш. В кого се превръщаш. Не се казваш Гарфийлд. Залагам долари срещу понички.“

Уийлок е способен на такова нещо. Няма да е трудно да проследи един слепец или един човек, който може да различава само сенки. Лесно е да го види как се преоблича в една мъжка тоалетна и от Гарфийлд се превръща в Шърман. Да го види как влиза в кабинката като слепия Уили Гарфийлд, а излиза като Уили Шърман? Може би Уийлок ще види и как се превръща от Уили в Бил?

Тези мисли го връщат към страховете му от сутринта и към идеята за змийската кожа, която сваля от себе си. Погрешното впечатление, което създаде у Уийлок, че го е снимал как взима подкуп, ще му даде малко спокойствие, но ако е достатъчно ядосан, не е ясно какво може да направи. Това е най-страшното.

— Бог да те поживи, войнико — чува един глас от тъмнината. — Иска ми се да мога да ти помогна повече.

— Не е нужно, господине — казва Слепият Уили, но мозъкът му все още Трескаво мисли за Джаспър Уийлок, който мирише на евтин одеколон и е говорил със свещеник за слепеца, който носи табела на гърдите си и който въобще не е сляп. Какво беше казал той? „Отиваш направо в ада. Да видим там колко подаяния ще събереш.“ — Пожелавам ви Весела коледа, господине. Благодаря, че ми помогнахте.

И денят продължава.

Отново започна да вижда табелата — все още е размазана, но това е знак, че трябва да си събира нещата и да си ходи.

Той кляка и отново оставя бастуна на земята. Връзва последните банкноти и ги прибира в тайника на дъното на чантата. После я затваря и се изправя, като държи бастуна с другата ръка. Сега чантата тежи повече и сякаш тежестта на парите вътре го дърпа към земята. Монетите дрънчат, докато той върви по улицата.