Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

„Ти си много по-сляп от мен“ — мисли си Слепият Уили.

— Върви ти, нали? Предполагам не е така както при ония копеленца в метрото, но покриваш един бон на ден, нали? Или дори може би два?

Не може да налучка точната цифра, но тези грешки са песен за ушите на Слепия Уили Гарфийлд. Това означава, че неговият партньор не го следи отблизо или твърде внимателно. Все още не е започнал. Не му харесва обаче яростта в гласа на Уийлок. Тя е като силна карта в играта на покер.

— Ти не си по-сляп от мен — повтаря той. Това го плаши най-много. — Знаеш ли какво, приятелче? Някой път трябва да те проследя, след като свършиш работа, за да разбера какво правиш. — Млъква. — Да разбера кой си в действителност.

За момент Слепият Уили спира да диша…

— Няма да направите това, полицай Уийлок — казва.

— Няма ли? Защо не, Уили? Защо не? Очакваш, че съм благороден, така ли? Това, което получавам от теб за година, не е кой знае какво, като го сравня с повишение например. — Той отново млъква. Гласът му е някак отнесен, което най-много притеснява Уили. — Може снимката ми да излезе в „Поуст“. Ще пише: „Полицай арестува безскрупулен измамник на Пето Авеню.“

„Господи! — мисли си Уили. — Пресвети Исусе! Той говори сериозно!“

— На ръкавицата ти пише Гарфийлд, но се обзалагам, че това не ти е истинското име. Ще залагам понички срещу долари.

— Ще загубите.

— Така казваш ти… но кожата е толкова изтъркана, че според мен там е имало повече от едно име.

— Когато бях малък, ми я откраднаха. — Дали говори твърде много? Трудно е да се каже. Уийлок го хваща неподготвен. Първо телефона в кабинета му, а сега и това. — Момчето, което ми я открадна, изтри моето име и написа неговото, докато ръкавицата беше при него. Когато си я взех, аз направих същото.

— И я взе със себе си във Виетнам?

— Да. — Това е истината. Ако Съливан беше видял тази бейзболна ръкавица, щеше ли да разбере, че е на стария му приятел Боби? Вероятно не, но кой може да знае? Съливан не я беше виждал, не и докато бяха в джунглата така че въпросът е неуместен. От друга страна, полицай Джаспър Уийлок задава всякакви въпроси, които обаче са напълно уместни.

— Заминала е за долината Апчих с теб, нали?

Слепият Уили не отговаря. Уийлок сега се опитва да го подведе, но няма да успее.

— Взел си я със себе си и на онова място Томбой, нали?

Уили продължава да мълчи.

— Винаги съм смятал, че томбой означава хлапе, което се опитва да се катери по дърветата.

Слепецът не издава и дума.

— Вестник „Поуст“ — казва Уийлок и Уили едва вижда как копелето вдига ръка, сякаш иска да покаже снимка във вестника. — „Един съвестен полицай.“ — Може би се опитва да го дразни, но Уили не може да каже със сигурност.

— Ще пишат за вас в „Поуст“, но няма да има повишение — обажда се Слепият Уили. — Вместо това ще ви изхвърлят на улицата, полицай Уийлок, и ще ви се наложи да си търсите работа. Можете да се пробвате в някоя фирма за охрана, но не мисля, че ще наемат човек, който взима подкупи.

Сега е ред на Уийлок да престане да диша. Когато отново може да си поеме дъх, той диша в ухото на Уили като ураган.

— Какво искаш да кажеш? — прошепва той. Една ръка хваща Слепият Уили за войнишкото яке. — Обясни ми какво искаше да кажеш, по дяволите.

Слепият Уили остава безмълвен с ръце до тялото, леко вдигната глава и поглед зареян в пространството. Докато не се стъмни, зрението му няма да се оправи. На лицето му липсва всякаква емоция, което минувачите приемат като накърнена гордост.

„По-добре внимавайте, полицай Уийлок — мисли си той. — Ходите по тънък лед. Аз може да съм сляп, но вие опредено сте глух, след като не чувате чукането под краката си.“

Ръката, хванала якето му, го разтърсва леко. Уийлок затяга хватката си.

— Имаш приятел, нали? Затова ли извади плика? Той се е скрил някъде и снима, нали? Нали така, кучи сине?

Слепият Уили продължава да мълчи. Джаспър, полицейският смърф, сега си заслужава мълчанието. Хора като него винаги ще си помислят за най-лошото. Трябва да им дадеш достатъчно време.

— Не се ебавай с мен, мой човек — казва Уийлок, но в гласа му има страх, а ръката му пуска якето на Уили. — От януари ще ми плащаш вече по четиристотин и ако се опиташ да ме изиграеш, ще си изпатиш. Разбираш ли?

Слепият Уили не отговаря. Полицаят вече не говори в ухото му и той знае, че Уийлок скоро ще си тръгне. Той обаче все още е тук. Отново усеща дъха му в ухото си.

— Ще гориш в ада за това, което вършиш — казва му полицаят. Гласът му е искрен. — Това, че взимам парите ти, е простим грях. Питах свещеник и съм сигурен, но това, което правиш ти, е смъртен грях. Ще отидеш в ада и да видим колко подаяния ще събереш там.