Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Понякога.

Жената с червеното сако се приближава и го хваща за ръката.

— Мога ли да ви помогна, господине? — пита тя.

— Не, благодаря, госпожо — отвръща Слепият Уили. Белият бастун вече не усеща пода, а е във въздуха. Движи се настрана, за да усети широчината на стълбището. После Слепият Уили кимва и тръгва бавно, но сигурно надолу стълбите, като с ръката, в която държи чантата, се опитна се подпира на парапета. Прехвърля го в ръката с бастуна. Опитва се да не се засмее в лицето й. — Няма проблем. Всичко е наред. Честита Коледа!

Продължава по стълбите, като непрестанно потупва с бастуна пред себе си. Чантата е по-лесна за носене от бастуна, защото е празна. После обаче нещата ще се обърнат.

Пето Авеню блести от коледна украса — той е заслепен от блестящите лампи и гирлянди. Големите магазини са се превърнали в кутии, опаковани с огромни червени панделки. На магазина от веригата „Брук Брадърс“ е закачен венец голям поне пет метра. Навсякъде примигват светлинки. На витрината на „Сакс“ един манекен (с изражение все едно иска да наругае някого и без никакви гърди и задник) е поставен до огромен мотор „Харли Дейвидсън“. Сложили са му само шапката на Дядо Коледа, кожено яке и високи ботуши. От мотоциклета висят сребърни звънчета. Някъде наблизо пеят „Тиха нощ, свята нощ“ — това не е любимата песен на Слепия Уили, но все пак е по-добре от „И ти ли чуваш това, което и аз“.

Той се спира на едно и също място всеки ден — пред „Сейнт Патрик“ срещу магазина „Сакс“ — а минувачите вървят на тълпи покрай него. Движенията му сега са прости, но изпълнени с достойнство. Притеснението, което изпитваше в тоалетната — чувството на голота, която всеки миг ще стане публично достояние — вече е изчезнало. Докато не застане точно на това място, той не се чувства по-голям католик. Все пак е момче от „Сейнт Гейб“. Винаги е носил кръста на врата си и стоката си и също е коленичил пред свещеника всеки петък, за да вземе парчето нафора, което никога не му беше харесвало. Все още до известна степен се чувства ученик от „Сейнт Гейбриъл“. Това е общо и за трите му същности. Както казват — това е надживяло годините и се е запазило непокътнато. Само ме през последните години той предпочита покаянието, а не изповедта. Вече не вярва, че раят съществува Останала му е единствено надеждата.

Спира се, отваря чантата, така че хората, които вървят по тротоара, да виждат лепенката на нея. После изважда третата ръкавица. Това е бейзболната му ръкавица, която винаги е била негова още от 1960 година. Оставя я до чантата. Нищо не размеква повече хората от един слепец е бейзболна ръкавица. Господ за благослови Америка.

Най-накрая изважда табелата, увита в станиол, и я надява на шията си. Табелата стои на гърдите му.

Той вдига глава, така че бялата светлина на мрачния зимен ден да се отрази в стъклата на очилата му. Сега започва работният му ден и работата му е по-тежка от всяка друга. Има специална поза на тялото. Нещо подобно на отдаващ чест войник. Трябва винаги да държи главата си изправена и да се взира през хилядите хора, които минават покрай него. Ръцете му трябва да висят покрай тялото в черните ръкавици, като никога не трябва да докосват табелата и панталоните и не трябва да се събира отпред. Той трябва да продължи да имитира чувството на накърнена гордост. Няма от какво да се срамува. Никога не говори, освен ако не го заговорят учтиво. Не отговаря на хората, които го питат ядосано защо не си намери работа или какво иска да каже с това, че са му отнели привилегиите. Не спори с тези, които го обвиняват, че лъже или че се опитва ла издържа сина си, като проси по улиците. Спомня си, че наруши това правило само веднъж през един топъл следобед на 1981 година. „В кое училите учи синът ти?“ — попита ядосано една жена. Той не виждаше как изглежда жената, защото беше вече четири часът и беше сляп като прилеп поне от два часа, но чувстваше гнева й. По някакъв начин тя му напомни за Маленфант и за гласа му. „Кажи ми къде учи, за да му изпратя едно кучешко лайно“ — беше продължила тя. „Не се притеснявайте — отвърна той по посока на звука. — Ако искате да изпратите по пощата кучешко лайно, адресирайте го до основно училище «Линдън Б. Джонсън» и използвайте «Федерал Експрес». Те ще го доставят и до ада, ако пожелаете.“