Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Той се оглежда и вижда, че само една от кабинките в мъжката тоалетна е заета. В тоалетната има поне една дузина кабини. Някой леко прочиства гърлото си. Чува се шум от отворен вестник. Ето го и звукът от приглушена пръдня в стила на централната градска част.

Уили влиза в последната кабинка. Оставя чантата на земята, заключва вратата и съблича червеното яке. После го обръща наопаки. Другото му лице е масленозелено. Сега се превръща в старо войнишко яке с един пагон. Шарън, която понякога се проявява като абсолютен гений, купи това яке от един военен магазин и го заши от вътрешната страна на червеното яке. Добави нашивка на лейтенант и малък правоъгълен джоб отпред, където да сто| табелка с името и номера на батальона. После го беше изпрала поне трийсет пъти. Табелката с името и номера на батальона вече е напълно изтрита, разбира се, но мястото, на което са били зашити, личи. Избледняло е на ръкавите и от дясната страна и прилича на всяко друго яке на ветеран от Виетнам.

След като закача якето в кабината, сяда и слага чантата си на коленете. Отваря я, изважда разглобения бастун и събира двете части в една. Както седи, се пресяга и го закача до якето. После откъсва малко тоалетна хартия, за да създаде впечатление, че си е свършил работата (може би това не е необходимо, но е важно винаги да си внимателен, за да не съжаляваш после), и пуска водата.

Преди да излезе от кабинката изважда очилата от якето си, в което е скрит и пликът с парите. Очилата са само една бариера. Останки от миналото, които той свързва с бандитските филми с Питър Фонда. Те са добри за бизнеса, защото, от една страна, показват ветераните на хората, а, от друга, защото никой не може да го погледне в очите.

Уили Шърман остава в кабинката на тоалетната в хотел „Уайтмор“ така, както Бил Шърман остава в кабинета на петия етаж. Мъжът, който излиза оттам — облечен в старо износено яке, с тъмни очила и с бял потропващ по земята бастун — е Слепият Уили, който се подвизава на Пето Авеню от времето на Джералд Форд.

Докато пресича малкото фоайе на път към стълбите (слепец без придружители никога не използва ескалатора), вижда жена, облечена в червено сако, която се приближава към него. През тъмните стъкла на очилата му тя прилича на някаква екзотична рибка, попаднала в мътна вода. Разбира се, това не е само заради очилата. До два часа следобед днес той наистина ще бъде сляп така, както крещеше, че е, когато ги извеждаха заедно със Съливан и още Бог знае кого с хеликоптери от провинция Донг ха през седемдесета година. „Сляп съм“ — викаше той дори и когато вдигаше Съливан от пътеката, но всъщност не беше съвсем сляп. През бяла завеса виждаше как Съливан се опитва да задържи вътрешностите си да не се разпилеят по пътеката. Той го беше вдигнал и беше тичал от тромаво с него до хеликоптера — Съливан беше по-тежък от Уили, много по-тежък и той нямаше представа как е успял да пренесе тялото му, но някак си беше стигнал до полянката, където хеликоптерите ги чакаха — Господ да ви благослови, момчета, Господ да ви благослови. Той тичаше към поляната през дъжд от куршуми и човешка плът създадена в Америка, разлетяла се на всички страни, след като се беше взривила мината, капанът или каквото там беше избухнало.

„Сляп съм“ — викаше той, докато носеше Съливан. Усещаше кръвта на Съливан, която се стичаше по рамото му и чуваше как и той крещи. Ако Съливан беше спрял да крещи, щеше ли Уили да го пусне на земята и да продължи да тича сам, за да избегне засадата? Вероятно не. Защото тогава той знаеше кой е Съливан. Това беше Съли от родния му град. Този, който излизаше с Каръл в стария му роден град.

„Сляп съм! Сляп Съм! Сляп Съм!“ — така викаше Уили Шърман, докато носеше Съливан, и наистина виждаше като през някаква бяла мъгла, въпреки че си спомняше как куршумите разкъсваха листата около него. Спомняше си как един мъж, когото същия ден беше видял в долината, се държи за гърлото. Спомняше си как кръвта се стичаше между пръстите му. Един от другарите му го сграбчи и го понесе напред покрай препъващия се Уили Шърман, който наистина не виждаше много добре. „Сляп съм! Сляп съм! Сляп съм!“ — крещеше той и надушваше кръвта на Съливан. В хеликоптера бялата завеса беше започнала да става все по-дебела. Лицето му беше обгорено, косата му беше обгорена, черепът му беше обгорен, а светът около него беше бял. Беше облечен в дрипи и гореше. Още един избягал от адските порти. Той беше сигурен, че няма да може да вижда, и това някак му помагаше. Разбира се, че беше така.