Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Хей, Ралфи, какво става?

Ралф се обръща. Вижда Уили. Усмихва се.

— Здрасти. Честита Коледа!

Уили се смее на погледа на Ралф. Скапаният дебел счетоводител му завижда, а защо не? Ралф гледа един човек, на когото всичко му е наред. Ще трябва да ти хареса, скъпа, ще трябва да ти хареса.

— Подобно, братче. — Той протяга ръката си (вече не се притеснява, че в сравнение с лицето му тя изглежда мъртвешки бледа).

— Дай една лапа!

Усмихвайки се срамежливо, Ралф подава ръка.

— Дай още една!

Ралфи се обръща и подава повторно ръка зад гърба си, вече почервенял от срам.

— Толкова добре се чувствам, че трябва да те поздравя още веднъж! — възкликва Уили и подава отново ръка. — Напазарува ли за Коледа, Ралфи?

— Почти — отвръща той, усмихвайки се и прехвърляйки ключа от ръка в ръка. — Да, почти. Ами ти?

Уили му намига.

— Знаеш как е, братче. Имам си две-три жени и всяка от тях ми купува по нещо.

Възхитената усмивка на Ралф казва, че той всъщност не знае как е, но му се иска да разбере.

— Викат те навън по работа, а?

— Целият ден ми е зает. Заради сезона е. Нали знаеш?

— На теб винаги сезонът ти е проблем. Бизнесът вероятно върви добре. По-добре тръгвай, защото може да ти се наложи да газиш до колене във вода, ако закъснееш прекалено много.

Смеейки се, Ралф отива към тоалетната.

Уили се отправя към асансьора. Носи чантата в едната ръка, а с другата проверява дали очилата са в джоба на якето му. Там са. Там е и пликът, дебел и измачкан, пълен с петнайсет двайсетдоларови банкноти. Време е полицай Уийлок да го навести. Уили го очакваше вчера, но той не се появи. Сигурно ще се появи утре, но той наистина се надява да дойде днес… Не че му харесва. Просто знае, че светът е такъв. Трябва да смажеш колелата, за да върви каруцата по-добре. Има много дни, в които си мисли колко хубаво ще бъде да пръсне черепа на полицай Уийлок. Така беше навремето в джунглата. Такива трябваше да бъдат нещата тогава. Например онова, което се случи с Маленфант. Откаченото копеле с неговото пъпчиво лице и скапаните му карти.

Е, да. В джунглата нещата бяха по-различни. В джунглата на човек му беше разрешено да направи нещо лошо, за да предотврати друго много по-лошо. Подобно държание доказва, че се намираш на погрешно място, но паднеш ли веднъж в реката, ще трябва да плуваш, за да се спасиш. С него бяха момчетата от отряд „Браво“, които бяха прекарали само няколко дни с другите от отряд „Делта“, така че той не можа да опознае добре Маленфант. Спомняше си само дълбокия му глас и думите, които крещеше по време на безкрайните игри, когато някой искаше да си вземе картата обратно: „Остави картата, скапаняк! Каквото си играл, играл си го!“

Маленфант може и да е бил тъпак, но за това беше прав. В живота, както и в играта на карти, станалото си е станало.

Асансьорът не спира на петия етаж, но мисълта, че от време на време и това се случва, го изнервя. И друг път се е срещал тук или във фоайето с хора, които познават Бил Шърман — като онзи ухиления от застрахователната агенция — но те не го разпознават. „Трябва, но те не го правят“ — мисли си той. Отначало смяташе, че е заради грима. После, че е заради сресаната коса и дрехите, но тези неща не са от значение. Не е от значение и слабата им съпричастност към света и към това, което се случва около тях. Това, което прави, въобще не е важно — износени панталони, военни обувки и малко кафяв грим на лицето не могат да го променят напълно. Няма начин да го маскират. Той не знае как да го обясни и обикновено не се и опитва. Научил се е да го прави, както се е научил и на много други неща във Виетнам.

Чернокожият младеж продължава да стои пред въртящите се врати на входа (сега е вдигнал качулката на мръсното си яке) и размахва своята измачкана пластмасова чашка към Уили. Вижда, че мъжът с чантата за инструменти се усмихва, така че и неговата усмивка се разширява.

— Ще дадеш ли някой долар? — пита той господин майстора. — Какво ще кажеш, човече?

— Махай се от очите ми, скапан мързеливец! Това ще кажа — отвръща Уили все още усмихнат. Младежът отстъпва назад и го гледа с широко отворени уплашени очи. Преди да успее да каже нещо, Майсторът вече е една пресечка по-нататък по улицата сред тълпите от хора, а голямата му чанта се поклаща в ръката му.

Той влиза в хотел „Уайтмор“, минава през фоайето и с ескалатора се качва на горните етажи, където са обществените тоалетни. Нервен е, но не знае защо. Досега не се е случвало нищо непредвидено преди, по време и след нито едно от неговите посещения в хотелската тоалетна (той обикаля през тоалетните в центъра на града). Въпреки това е сигурен, че ако се объркат нещата, ще е в някой хотелски кенеф. Защото това, което ще последва, не е простата трансформация от Бил в Уили. Те двамата са братя и може би дори еднолични близнаци и когато се променя от единия в другия, се чувства нормално. Предстоящата последна трансформация за деня обаче — от Уили Шърман в слепият Уили Гарфийлд — никога досега не му е изглеждала толкова лесна. Последната промяна винаги е мрачна, потайна и дори свръхестествена. Докато приключи и излезе навън с бял бастун, се чувства като змията, която сменя кожата си.