Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Казваше, че снощи било най-чудесното нещо, което й се е случвало, но въпреки това „С обич“ липсваше и накрая на бележката се мъдреше само подписът й. Но… „Ако може да бъде по-хубаво, просто не знам как хората оцеляват след това.“ Разбирах какво иска да каже. Пресегнах се и докоснах седалката, на която бе лежала. Където бяхме лежали.

„Пусни радиото, Пит, обичам стари шлагери.“

Погледнах си часовника. Бях дошъл по-рано (сигурно полусъзнателното предчувствие ме бе докарало), тъкмо минаваше три. Лесно можех да я настигна на автогарата, преди да отпътува за Кънектикът… но нямаше да го направя. Беше права, снощи си казахме незабравимо „сбогом“ в старото ми комби — всичко друго неминуемо би било по-слабо. В най-добрия случай щяхме да повторим същото, а в най-лошия, щяхме да се скараме и да оплескаме спомена от снощи.

Искаме информация.

Да. И я получихме. Бог ни е свидетел, получихме я.

Сгънах писмото, пъхнах го в задния джоб на джинсите си и отпраших за Гейтс Фолс. Отначало очите ми често се замъгляваха и аз ги триех. После пуснах радиото и с музиката се пооправих. Тя винаги така ми действа. Вече минах петдесет, а музиката още ми помага, като могъща панацея.

Пристигнах в Гейтс към пет и половина и намалих пред кръчмата на Франк, но после отминах. Вече ми се прибираше у дома и желанието ми да пийна една наливна бира и да си побъбря с Франк Пармело се бе изпарило. За добре дошъл мама ми заяви, че съм бил твърде кльощав, косата ми била много дълга и май „бръсначката не е играла често“. После седна на люлеещия се стол и малко си поплака по повод завръщането на блудния син. Татко ми лепна целувка на бузата, прегърна ме с една ръка, после затършува из хладилника за червения чай на мама — с щръкналия си врат от яката на кафявия пуловер напомняше причудлива костенурка.

Ние — с мама, де — смятахме, че е запазил двайсетина процента от зрението си, или може би малко повече. Трудно е да се каже, защото той почти не говореше. Пострада от ужасна злополука в опаковъчния цех — падна от втория етаж. Още имаше белези по лявата половина на лицето си и по врата, а черепът му беше вдлъбнат на едно място и там вече не му растеше коса. Вследствие на падането остана почти без зрение и му стана нещо на главата. Не беше „хахо“, както веднъж го нарече един тъпак в бръснарницата на Джендрън, нито пък беше ням, както явно смятаха някои хора. Деветнайсет дни лежа в кома. Когато се свести, престана да говори — това е вярно, и понякога в главата му всичко се объркваше, но друг път беше в пълно съзнание и изцяло с ума си. Като се върнах вкъщи, беше достатъчно, че се сети да ме целуне и крепко да ме прегърне с едната ръка. Много обичах моя старец… а след цял семестър игра на карти с Рони Маленфант бях стигнал до извода, че говоренето е умение, с което много често се злоупотребява.

Поседяхме, разказах им разни случки от университета (но не и как гонехме Кучката), после излязох на двора. На вечерната дрезгавина започнах да събирам с греблото нападалите листа — мразовитият въздух щипеше страните ми й ми действаше като балсам на душата, махах за поздрав на съседите, а на вечеря изядох три от телешките кюфтета на мама. После тя каза, че отива в църквата, защото от женската благотворителна организация щели да правят традиционни гозби по случай празника за болните на легло. Не мислела, че ще ми е много забавно да прекарам първата си вечер у дома със старите кокошки, но, разбира се, ако пожелая да отида с нея, съм добре дошъл. Благодарих и отвърнах, че предпочитам да се обадя на Ан-Мари.

— Защо ли пък не се изненадвам? — отсече тя и излезе. Запали колата, а аз с голямо неудоволствие се замъкнах до телефона и позвъних на Ан-Мари Суси. След час тя пристигна с пикапа на баща си, ухилена до уши, с разпусната коса и грейнали начервени устни. Но усмивката й не се задържа дълго, както сигурно сами сте се досетили вече, и петнайсет минути по-късно тя завинаги напусна моя дом и моя живот. Айде, чао, бейби, обаждай се. Горе-долу по времето на Уудсток се омъжи за някакъв застрахователен агент от Луистън и стана Ан-Мари Джалбърт. Родиха им се три деца и двамата още са заедно. Това май е хубаво, а? Дори да не е много хубаво, трябва да се съгласите, че поне е типично по американски.

Застанах на кухненския прозорец и проследих с поглед задните светлини на пикапа на господин Суси, докато се скриха в далечината. Срамувах се от себе си — Божичко, като си спомня как се ококори, а усмивката й угасна — но освен това изпитвах злорадо задоволство и противно облекчение, толкова ми беше леко на душата, че ми идеше да се разтанцувам по стените и по тавана като Фред Астер.