Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Не знам защо не престана. Ти защо не намериш някой друг да се грижи за майка ти? Защо тази нейна приятелка Руанда…

— Ри-он-да.

— …не вземе да се погрижи за нея. Ти какво си виновна, че майка ти е пиянде?

— Майка ми не е пиянде! Да не си посмял да я наричаш така!

— Добре де, със сигурност не е света вода ненапита, особено пък ако се наложи да напуснеш университета заради нея. Щом положението е чак толкова сериозно, Каръл, значи наистина не е безгрешна.

— Рионда ходи на работа и трябва да се грижи за собствената си майка. — Гневът й се беше изпарил. Изглеждаше обезсърчена. Помня онова засмяно момиче, което стоеше до мен и хвърляше парченцата от републиканската лепенка, а после гледаше как вятърът ги носи по асфалта, но то сякаш нямаше нищо общо с тази Каръл. — Тя е моя майка. Само ние с Иън можем да се погрижим за нея, а брат ми едва крета в гимназията. Освен това винаги мога да се запиша в университета в Кънектикът.

— Искаш ли малко информация? — Гласът ми трепереше и беше станал дрезгав. — Ще ти я споделя, независимо дали желаеш, или не. Разбра ли? Не знам дали се досещаш, но ми разбиваш сърцето. Това е информацията. Разбиваш ми сърцето, по дяволите!

— Не, не ти го разбивам. Сърцата са яки, Пит. Рядко се случва да се разбият. В повечето случаи просто се превиват.

Да, бе, а Конфуций казва, че жени, които летят с главата надолу, страдат от нервна криза. Разплаках се. Не силно, но очите ми се изпълниха с истински сълзи. Може би защото ме свариха напълно неподготвен. Добре, добре, плачех и за себе си, разбира се. Защото умирах от страх. Всеки момент щяха да ме скъсат по всичко с изключение на един предмет, една от приятелките ми се канеше да натисне копчето КАТАПУЛТ, а аз просто не можех да спра да играя карти. Нищо не вървеше така, както си представях, че ще бъде в колежа, и това ме изпълваше с ужас.

— Не искам да заминаваш — казах. — Обичам те. — Опитах се да се усмихна. — Още малко информация, нали разбираш?

Тя ме изгледа с някакво странно изражение, което не успях да разгадая, после свали стъклото и метна фаса навън. Затвори прозореца и протегна ръце:

— Ела тук.

Изгасих своята цигара в препълнения пепелник и се настаних до нея на седалката. В прегръдките й. Тя ме целуна, после ме погледна право в очите:

— Може би ме обичаш, а може би не. Мога само да ти кажа, че никога не бих се заела да убеждавам някого да не ме обича, любовта и без това не стига на този свят. Но ти си объркан, Пит. Не знаеш какво да правиш с училище, с хартс, с Ан-Мари, както и с мен.

Понечих да възразя, че не съм объркан, но, разбира се, бях.

— Аз мога да уча в Кънектикът. Ако майка ми се оправи, със сигурност ще отида. Ако не стане, ще запиша квалификационни курсове в Пенингтън в Бриджпорт, или дори квалификационни вечерни курсове в Стратфорд или Харуич. Мога да направя какво ли не, наистина разполагам с лукса да избирам, защото съм момиче. В наши дни е хубаво да си момиче, повярвай ми. Линдън Джонсън се погрижи за това.

— Каръл…

Но тя сложи ръка на устата ми, за да ме накара да замълча.

— Ако те изхвърлят през декември, има голяма вероятност през декември догодина да се окажеш в джунглата. Трябва да размислиш по въпроса, Пит. Съли е друга работа. Той смята, че така е редно, и иска да отиде. А ти не знаеш какво искаш и какво смяташ, и ако продължаваш с тия карти, няма и да разбереш.

— Ей, все пак си изхвърлих републиканската лепенка, нали? — думите ми прозвучаха глупаво.

Тя не отвърна.

— Кога заминаваш?

— Утре следобед. Имам билет за автобуса за Ню Йорк в четири часа. Спирката в Харуич е на три пресечки от нас.

— От Дери ли заминаваш?

— Да.

— Може ли да те закарам до автогарата? Ще те взема от общежитието към три.

Тя поразмисли, после кимна… но ми се стори, че в погледа й долових някакво съмнение. Нямаше как да ми убегне.

— Става. Благодаря ти. Видя ли, че не те излъгах? Нали ти казах, че може би ще сме заедно за кратко.

Въздъхнах.

— Н-да.

Само дето това бе много по-кратко, отколкото очаквах.

— И така, Номер шест: Искаме… информация.

— Няма да я получите. — Доста е трудно да си твърд и непоколебим — като Патрик Макгуън в „Затворника“ — когато ти се плаче, но се постарах.

— Дори ако много ти се помоля? — Тя хвана ръката ми и я пъхна под жилетката си право върху гърдите си. Вече бях започнал да се поотпускам и да се унасям в сън, но сега мигновено се ококорих.

— А…

— Правил ли си го преди? Докрай, имам предвид? Тази информация ме интересува.