Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

С приближаването на Деня на благодарността започна да се възцарява някакъв сляп фатализъм. Но никой не говореше за това. Обсъждахме филми или секс („Абе, мацките ми пускат, не съм като кончетата на въртележката!“ — грачеше Рони ни в клин, ни в ръкав), но най-честата тема беше Виетнам… или хартс. Тези разговори се въртяха около това кой води, кой изостава и кой не може да схване няколкото прости трика на играта: изчисти поне една цяла боя; пробутай средните по сила купи на някого, който си точи зъбите да стреля луната, а ако се налага да взимаш, взимай с най-високата възможна карта.

Отвърнахме на застрашително наближаващите контролни единствено като превърнахме играта в нещо като нескончаем цикличен турнир. Тарифата си остана пет цента на точка, но вече се играеше и за мач-точки. Системата За присъждането им беше много сложна, но в продължете на две трескави среднощни разигравания Ранди Екълс и Хю Бренан измислиха доста добра формула за изчисляване. Впрочем и на двамата предстоеше да се провалят на изпитите по математика — след края на есенния семестър изпаднаха от курса.

Изминали са трийсет и три години от онези паметни колоквиуми преди есенната ваканция, но мъжът, в който се превърна тогавашното момче, още потръпва при спомена за тях. Скъсаха ме по всичко освен по социология и по литература. Дори нямаше нужда да чакам да излязат резултатите. Скип ме осведоми, че са го скъсали по всичко освен по висша математика, а и там с мъка вързал тройка. Вечерта щях да водя Каръл на кино — това бе единствената ни среща преди ваканцията (и последната, макар че тогава още не го знаех) — и докато отивах да си взема колата, срещнах Рони Маленфант. Питах го как са минали колоквиумите, а той се ухили, намигна ми и изтърси:

— Пълно шест по всичко, приятелю. Направо като в даскалото. — Но на слабото улично осветление забелязах, че ъгълчетата на устните му леко потрепват. Беше много блед и ми направи впечатление, че пъпките, които изглеждаха много зле в началото на семестъра през септември, сега вече са станали ужасни. — А ти?

— Ще ме правят декан на хуманитарните науки. Това говори ли ти нещо?

Рони избухна в смях.

— Ама че си говедо! — После ме тупна по рамото. Предизвикателният пламък в очите му бе отстъпил място на страха, който го правеше да изглежда по-малък. — Излизаш ли?

— А-ха.

— С Каръл?

— А-ха.

— Радвам се за теб. Тя е страхотно маце. — Което за Рони бе сърцераздирателна искреност. — А ако не те видя после в читалнята, приятна пуйка.

— И на теб, Рони.

— А-ха, мерси. — После ме изгледа изпод око и се насили да се усмихне. — Като гледам, май и двамата яко ще нахендрим, а?

— А-ха, доста точно казано.

Беше горещо, макар че моторът не работеше и парното беше изключено. Бяхме затоплили купето с телата си, стъклата се бяха запотили и светлината от уличните лампи достигаше до нас разсеяна и размита, сякаш през матиран прозорец на баня. Радиото свиреше, великият Джон Маршал редеше стари шлагери. Скромен и все тъй велик пееше „Четири сезона“ и какви ли не стари шлагери. Жилетката й беше разкопчана, а сутиенът й — преметнат на седалката, с провиснала дебела презрамка, защото по онова време поредният технологичен бум в производството на бельо тепърва предстоеше. Боже, колко топла беше кожата й и колко кораво зърното й в устата ми. Още не си беше свалила гащичките, но вече бяха доста усукани. Аз бръкнах с пръст, после с два. Чък Бери пееше „Джони Би Гуд“ и „Роял Тийнс“ — на свой ред „Шортс шортс“. Ръката й в панталоните ми, пръстите й в моите гащета. Долавях миризмата й, парфюма и усещах потта по слепоочията. Чувах я, долавях живия пулс на дъха й, безмълвния шепот в устата ми сред целувките. И бяхме на предните седалки на колата ми, смъкнати колкото се може по-назад, и през ум не ми минаваше за контролни, за Виетнам, за Линдън Джонсън с хавайските венци, за карти. Просто я исках, тук и сега, веднага, но изведнъж тя се изправи, изправи и мен и ме бутна назад към волана, опряла ръце с разперени пръсти на гърдите ми. Понечих отново да я прегърна и прокарах длан по бедрото й, но тя с леден глас отсече:

— Пит, не!

Сви крака, а коленете й се удариха едно в друго достатъчно звучно, за да разбера какво ми казват, а именно, че каквото било-било. На мен не ми харесваше, но спрях.

Запъхтян, отпуснах глава на запотеното стъкло откъм шофьорското място. Пишката ми беше твърда като железен прът в гащите, толкова ме болеше. Скоро щеше да спадне — никоя ерекция не продължава вечно, мисля, че Бенджамин Дизраели го е казал — но болката в топките остава. Просто факт от мъжкия живот.