Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Долових провлечени стъпки. Обърнах се и съзрях баща ми, който бавно като костенурка влачеше пантофи по линолеума. Вървеше с протегната напред ръка. Кожата й бе увиснала, сякаш бе нахлузил голяма ръкавица.

— Правилно ли чух, че току-що една млада дама нарече един млад господин „смотан изрод“? — небрежно попита той, сякаш си бъбрехме просто ей така, да минава време.

— Ами… да. — Размърдах се неспокойно. — Май правилно си чул.

Той отвори хладилника, порови пипнешком и измъкна каната с червения чай. Пиеше го без захар. И аз съм го опитвал неподсладен и ви гарантирам, че няма почти никакъв вкус. Мисля, че татко винаги посягаше към червения чай, защото беше най-яркото нещо в хладилника и той винаги го разпознаваше безпогрешно.

— Момичето на Суси, нали?

— Н-даа, тате. Ан-Мари.

— Те Суси всичките са малко избухливи, Пит. И тръшна вратата, нали?

Ухилих се. Не можах да се въздържа. Цяло чудо е, че стъклото на горката стара врата още си е мястото.

— Май така излиза.

— Сигурно си я трампил за някой по-нов модел в колежа, а?

Въпросът беше доста сложен. Простият отговор — и може би най-верният в крайна сметка — беше: „Не, не съм.“ Така и отговорих.

Той кимна, постави най-голямата чаша от бюфета до хладилника и доби вид, сякаш се готви да полее с чай целия плот и панталоните си.

— Нека аз да ти сипя, ще позволиш ли?

Той не отвърна, но се отдръпна и ме остави да му налея чай. Поставих почти пълната чаша в ръцете му, а каната прибрах в хладилника.

— Хубав ли е чаят, тате?

Нищо. Стоеше като истукан, стискаше чашата с две ръце като дете и отпиваше на малки глътки. Изчаках, но той явно нямаше да ми отговори, после домъкнах захвърления в ъгъла куфар. Бях нахвърлял учебниците най-отгоре върху дрехите и сега ги наизвадих.

— Ще учиш първата вечер от ваканцията — изтърси татко и ме стресна — почти бях забравил, че е тук. — Мили Боже!

— Ами, взимаме много повече материал, отколкото в училище.

— Студент. — Дълга пауза. — Ти вече си студент.

Прозвуча ми почти като въпрос, затова рекох:

— Точно така, тате.

Той остана още малко, сякаш ме гледаше как вадя учебници и тетрадки и ги нареждам на купчинки. Може би наистина ме гледаше. А може би просто си стоеше. Не може да се каже със сигурност. Най-сетне запъпли към вратата с щръкналия си врат и безпомощно протегнатата ръка, а другата — в която стискаше чашата с чая — притискаше към гърдите си. На прага се спря и изрече, без да се обръща:

— Хубаво, че скъса с тази Суси. Всичките са такива сприхави. Не са стока. Ти заслужаваш по-добра.

После излезе, притискайки чашата до гърдите си.

И докато брат ми и жена му пристигнаха от Ню Глостър, наистина учих. Изчетох половината социология и с мъка се преборих с четирийсет страници от учебника по геология, при това само за три часа. Главата ми гръмна. Щом станах да си направя кафе, вече изпитвах смътна надежда. Бях зле — направо катастрофално зле — но не чак толкова фатално зле. Чувствах се като аутфийлдър, който следи как топката се приближава към левия край на игрището; не мърда, следи я с поглед, но не се отказва и знае, че тя ще прелети високо, но знае също така, че с точно премерен скок спокойно може да я улови. И аз можех.

Ако, разбира се, за в бъдеще стоя далеч от читалнята на третия етаж.

Към десет без петнайсет се появи брат ми, който, ако може, не ходи никъде преди залез слънце. Жена му — бяха женени от осем месеца — беше изтупана с палто с яка от истинска норка и носеше хлебен пудинг, а Дейв мъкнеше купа с фасул. Брат ми е единственият човек в целия свят, който е способен да повлече фасул за Деня на благодарността чак от съседния щат. Той е добър човек, моят шест години по-голям брат Дейв, който през 1966 работеше като счетоводител за малка верига за бързо хранене с пет-шест „заведения“ в Мейн и Ню Хампшър. През 1996 веригата вече разполагаше с осемдесет „заведения“ и брат ми беше съсобственик на компанията заедно с трима партньори. Притежава три милиона долара — поне на книга — и три байпаса. По един за всеки милион, така да се каже.

Почти веднага след Дейв и Кейти се прибра и мама, цялата посипана с брашно, въодушевена от свършената работа и радостна, че синовете й са си у дома. Поде се радостно приповдигнат разговор. Баща ни седеше в ъгъла и мълчаливо ни слушаше, но се усмихваше и странните му очи с огромни зеници се местеха ту към Дейв, ту към мен. Предполагам, че всъщност реагираше на гласовете ни. Дейв попита къде е Ан-Мари. Обясних му, че сме решили да си починем малко един от друг. Тъкмо да ме попита това да не би да значи, че…