Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Ако бях изрекъл поне първата част от цялата тази тирада, щеше да прозвучи твърде нереалистично, все едно да отгатна името на Румпелщилтскин 34 34 Героиня от немските приказки, чиято коса неспирно расте. — Б.пр. и да го изпея по вода. Но не изрекох и дума. Казах й, че просто така се преподава в колежа, че трябва да преосмисля представата си за учене и да придобия някои нови навици. Но ще се справя. Несъмнено ще се справя.

Тя постоя мълчаливо, скръстила ръце на гърдите си, мушнала длани дълбоко в ръкавите на домашния си пеньоар — така приличаше на китайски мандарин — и най-сетне каза:

— Да знаеш, че винаги ще те обичам, Пит. И баща ти също. Не го казва, но го чувства. И двамата много те обичаме. Добре знаеш.

— Н-даа. Знам. — Станах и я прегърнах.

Мама почина от рак на панкреаса. Той поне действа бързо, но в нейния случай се разви по-бавно. Може би никоя разновидност не ти се струва достатъчно бърза и безболезнена, когато става дума за обичан близък човек.

— Но трябва да залягаш над книгите. Напоследък момчетата, които не залягат достатъчно, плащат с живота си. — Тя се усмихна, но не й беше много весело. — Сигурно знаеш?

— Чух нещо такова.

— Пораснал си.

— Не мисля.

— Не, от лятото си пораснал поне с два сантиметра. И каква коса! Защо не я подстрижеш?

— Така ми харесва.

— Дълга е като на момиче. Послушай ме. Пит, отрежи си косата. Старай се да изглеждаш прилично. Да не си някой Ролинг Стоун или Хърманс Хърмит.

Много ме досмеша и не можах да се въздържа.

— Добре, мамо, ще си помисля.

— Непременно си помисли. — Тя отново ме стисна в прегръдките си, после ме пусна. Имаше уморен вид, но ми се стори и доста красива.

— Оттатък океана убиват момчета. Отначало мислех, че си заслужава, но баща ти казва, че това е лудост, и не знам дали не е прав. Тъй че залягай над книгите. Ако ти трябват допълнителни пари за уроци… или за учител… все ще измислим нещо.

— Благодаря ти, мамо. Ти си страхотна.

— Ами, аз съм дърта кобила с уморени крака и мисля да си лягам.

Поучих още час, после редовете затанцуваха пред очите ми. Най-сетне и аз си легнах, но не можах да заспя. Тъкмо се унеса и започвам да сънувам как взимам раздадените ми карти и ги подреждам по бои. Накрая отворих очи и се взрях в тавана. „Напоследък момчетата, които не залягат достатъчно, плащат с живота си“ — каза мама. А Каръл ми каза, че в наши дни е хубаво да си момиче. Линдън Джонсън се погрижил за това.

Гоним Кучката!

Наляво или надясно?

Исусе Христе, смотаният Райли стреля луната!

В главата ми ечаха гласове, сякаш се процеждаха от самия въздух.

Единственото разумно решение на проблемите ми беше да спра да играя, но макар и на двеста километра северно от мястото, където се намирах, читалнята упражняваше върху мен въздействие, което нямаше нищо общо с разума. Имах дванайсет точки в големия турнир, както го наричахме. Само Рони ме побеждаваше — той имаше петнайсет. Не можех да си представя как така ще се откажа от тези дванайсет точки, ще стана и ще си тръгна, разчиствайки терена на оня въздухар. Каръл ми помогна да погледна Маленфант отстрани и да прозра истинската му същност на страхлив, ограничен гном с ужасна кожа. Но Каръл вече я нямаше…

— Рони няма да изкара още дълго — намеси се гласът на разума. — Ще бъде цяло чудо, ако се задържи до края на семестъра. И ти го знаеш.

Вярно. А междувременно няма какво друго да прави, освен да играе карти, нали? Той бе тромав, с шкембенце и тънки ръце — отсега виждах стареца, в който щеше да се превърне един ден. Беше скандалджия, с което поне донякъде прикриваше огромния си комплекс за малоценност. Фукливите му приказки за момичетата бяха направо смехотворни. А и не беше кой знае колко умен, за разлика от някои от останалите момчета, които ги очакваше изключване (например Скип Кърк). Играта на хартс и празните надувки бяха единствените неща, които Рони умееше да прави добре, поне според мене, тъй че защо да не се дръпна, да го оставя да си играе карти и да си мели, докато има възможност?

Защото не исках, ето защо. Защото държах да разкарам мазната усмивка от хлътналата му пъпчива мутра и да му секна стържещия креслив смях. Звучи гадно, но е истина. Рони най ми допадаше в миговете, когато се сърдеше и ми мяташе ядни погледи изпод провисналия си мазен перчем, а долната му устна стърчеше.

Да не забравяме и самата игра. Обичах да играя. Не можех да се отърва от мисълта за нея дори тук, в леглото си от детинство — как да стоя настрана от читалнята, като се върна? Как да не последвам Марк Ст. Пиер, който ме подканя да бързам, има свободно място, всички са на нула и играта тъкмо започва? За Бога!