Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Снимката не се различаваше много от онези по време на мирния протест в «Ийст Анекс» срещу «Коулман Кемикалс». Полицаите отвеждат протестантите, а строителите (след година щеше да излезе мода да носят американски флагчета на каските си) злорадстват, доволно се хилят и размахват юмруци. Обективът бе уловил едно ченге, застинало посягайки към Каръл — а Нейт, който стоеше точно зад нея, сякаш въобще не представляваше интерес за блюстителите на реда. Други двама бяха заградили Стоук Джоунс от двете му страни — той беше с гръб към обектива, но патериците недвусмислено го издаваха. И ако това не е достатъчно доказателство за самоличността му, саморъчно изрисуваното пилешко краче на гърба му се виждаше съвсем ясно.

— Глей го, тъпака! — изграчи Рони (Рони, който изкара Двойки на два от последните четири колоквиума, имаше нахалството да нарича всички «тъпаци»). — Няма ли си друга работа!

Скип не му обърна никакво внимание. Нито пък аз. Дрънканиците на Рони вече не ни правеха никакво впечатление. Бяхме омагьосани при вида на Каръл… и Нейт Хопънстанд на заден план, който гледаше как отвеждат демонстрантите. Нейт беше както винаги спретнат, с блуза с надпис «Айви Лийг» и джинси с маншети и ръб — Нейт застанал точно до строителите, които злорадо размахваха юмруци, но не му обръщаха абсолютно никакво внимание. И ченгетата не му обръщаха абсолютно никакво внимание. Никой от тях не знаеше, че моят съквартирант наскоро бе станал поклонник на бунтарски настроения господин Фил Окс.

Незабелязано се промъкнах до телефонната кабина и позвъних в общежитието «Франклин», втори етаж. Вдигна някакво момиче от читалнята и като попитах за Каръл, ми обясни, че била отишла в библиотеката да учи с Либи Секстън.

— Пит ли се обажда?

— А-ха.

— Оставила е бележка за теб на стъклото. — Тази практика беше много популярна по онова време. — Пише, че ще ти се обади по-късно.

— Добре. Благодаря.

Скип ме чакаше навън и нетърпеливо ми правеше знаци да побързам. Тръгнахме да видим Нейт, макар да знаехме, че местата ни на масите за игра веднага ще бъдат заети. В конкретния случай обаче любопитството надделя над картоиграческата мания.

Нейт не се развълнува много-много, като му показахме вестника и го заразпитвахме за вчерашната демонстрация, но той и без друго рядко показваше признаци на емоция. Във всеки случай усетих, че е нещастен, може би дори потиснат. Не можех да проумея защо — нали в крайна сметка всичко бе завършило благополучно, всички бяха на свобода, а във вестника не се споменаваха никакви имена.

Тъкмо бях стигнал да извода, че сигурно си въобразявам и преувеличавам обичайната му мълчаливост, когато Скип изведнъж изтърси:

— Какво те мъчи сега?

Тонът му издаваше нещо като неловка загриженост. При този въпрос долната устна на Нейт заигра, но само За миг. Той се наведе над старателно подреденото си бюро (моето вечно бе затрупано с минимум деветнайсет пласта боклук) и измъкна носна кърпичка от кутията, която държеше до грамофонните плочи. Дълго и старателно си издуха носа. Когато най-сетне свърши, се беше овладял, но в очите му се четеше някаква тъга и объркване. Изпитах — колко подло — известна радост. Понеже това бе доказателство, че не е нужно непременно да си пристрастен играч на хартс, за да имаш проблеми. Човешката природа е толкова гадна понякога.

— Отидох със Стоук, Хари Свидровски и още няколко момчета.

— А Каръл беше ли с вас? — поисках да зная. Той поклати глава.

— Мисля, че беше с Джордж Джилман и неговите хора. Бяхме общо пет коли. — Нямах представа кой е този Джордж Джилман, но това никак не ми попречи мислено да изпратя по негов адрес отровна стреличка на болезнена ревност. — Хари и Стоук са в Комитета за съпротива. И Джилман. Както и да е, отидохме…

— Комитет за съпротива ли? — прекъсна го Скип. — Това пък какво е?

— Клуб — отвърна Нейт и въздъхна. — Те си мислят, че е нещо повече — особено Хари и Джордж, те са огън — но то си е просто клуб, както клуба по средновековна драма или като мажоретките.

После обясни, че бил отишъл, понеже било вторник, а във вторник следобед и без друго нямал лекции. Никой не издавал заповеди; нямало клетви за вярност и петиции; никой не ги карал насила да протестират — ни помен от воинския жар на баретите, който постепенно завладя протестните демонстрации в по-късните години. Според Нейт, като слезли от колите, Каръл и другите все се смеели и се побутвали с плакатите. (Смеели се. Смеели се с Джордж Джилман. Насочих към невидимия враг поредната ревнива стреличка с отровна злоба.)