В гласа на Окс се таеше някакъв объркан гняв. Подозирам, че ми е допадал, защото и аз самият се чувствах доста объркан. Малко напомняше на Дилън, но не се изразяваше толкова сложно и показваше гнева си по-ясно. Най-хубавата песен в албума — и най-тревожната — беше едноименната песен от заглавието. В нея Окс не просто намекваше, а директно заявяваше, че войната не си струва, че никоя война не си струва. Дори когато си струва, пак не си струва. Тази идея, съчетана с образа на хилядите и десетките хиляди млади хора, които отказваха да подкрепят Линдън Джонсън и натрапчивата му мания за война, въздействаше на въображението ми по начин, нямащ нищо общо нито с историята, нито с политиката, нито с разумните аргументи. «Убил съм сигурно милиони и пак ме викат да замина, но няма повече да марширувам» — носеше се гласът на Окс от говорителчето на скъпарския малък грамофон на Нейт. С други думи, стига вече. Стига сте слушали, стига сте правили каквото ви казват, стига сте играли по тяхната свирка. Те я свирят отдавна, а сега Кучката гони вас.
И може би за да покажеш, че сериозно вярваш в тези неща, търсиш някакъв символ на своята съпротива — нещо, което отначало ще учуди останалите, а после може би и те ще се закичат с него. Ден-два след Хелоуин Нейт Хопънстанд ни показа кой щеше да е този символ. Откритието започна с един от онези смачкани вестници, захвърлени в читалнята на третия етаж.
— Майка му стара, я вижте тука! — възкликна Били Марчант.
Тъкмо бяха свършили играта, Харви Туилър бъркаше картите, Лени Дориа смяташе резултата, а Били се възползваше от предоставилата му се възможност набързо да прегледна местните новини. Кърби Маклендън — небръснат и непрестанно разтърсван от тикове, вече на път да се запознае с детския аспирин, за който споменах — надникна през рамото му.
Били се отдръпна от него и размаха ръка пред носа си.
— Господи, Кърб, кога си се къпал за последен път? На Деня на Колумб 26 26 Официален празник в САЩ, който се чества на 12 октомври в памет на акостирането на Христофор Колумб на Карибските острови на 12 октомври 1492 г. — Б.пр.
? Или на Четвърти юли?
Кърби не обърна никакво внимание на тази забележка.
— Я да видя. Еба си, това е Хръц-Хръц!
Сразен от мисълта, че Стоук се е прочул във вестника. Рони Маленфант скочи толкова рязко, че прекатури стола. Снимка на студенти в «Новините» (с изключение на спортната страница, разбира се) се появяваше само когато яко я бяха загазили. Около Кърби се насъбраха още хора, включително Скип и аз. Младежът на снимката наистина беше Стоукли Джоунс III, в това нямаше никакво съмнение, при това не беше сам. Другите стояха по-назад и лицата им почти се губеха на размазаната вестникарска снимка, но не съвсем…
— Боже, това май е Нейт — изтърси Скип. Беше доста развеселен и същевременно изненадан.
— А това тук, точно над него, е Каръл Джърбър — едва съумях да изрека със странно променен глас. Това яке с надпис «Харуичка гимназия» на гърба ми беше добре познато, както и русата конска опашка, която се спускаше над яката, както и избелелите джинси. Да не говорим за лицето. Макар и полуизвърнато и засенчено от плакат «САЩ ВЪН ОТ ВИЕТНАМ!», не можех да не го позная. — Моето гадже. — За пръв път чух устата си да изрича думата «гадже» по адрес на Каръл, макар че поне от няколко седмици си мислех за нея именно по този начин.
«ПОЛИЦИЯТА РАЗПРЪСВА ПРОТЕСТИРАЩИ СРЕЩУ ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА МОБИЛИЗАЦИЯ», пишеше под снимката. Не се цитираха имена. Според статията десетина студенти от Мейнския университет се събрали пред сградата на Федералната управа в центъра на Дери. В продължение на един час протестирали пред входа на наборната комисия, пели песни и скандирали лозунги, някои от тях неприлични. Наложило се да бъде извикана полиция и отначало не били предприети никакви действия, но изведнъж в отговор на първата се образувала втора демонстрация — участниците били предимно строители в обедна почивка. Те на свой ред заскандирали лозунги и макар че в «Новините» не се уточняваше дали са били неприлични или не, можех да си представя как са вина нашите да си вървят в Русия и къде да си заврат плакатите, като свършат да ги използват, плюс точни инструкции къде се намира най-близката бръснарница.
Когато демонстрантите на свой ред се разкрещели на работниците, които пък взели да ги замерят с плодове, полицията най-сетне се намесила. Под предлог, че нямали разрешение (ченгетата от Дери очевидно не бяха и чували за правото на американците да се събират мирно), обградили децата и ги закарали в полицейското управление на Уичам Стрийт, Където направо ги освободили да си вървят. Според цитираното изказване на някакъв полицай: «Просто искахме да ги измъкнем от неприятната СИТУАЦИЯ. Ако се върнат, значи са по-глупави, отколкото изглеждат.»
Читать дальше