Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Слабите контролни и лошите домашни обаче не бяха нищо особено. Втората серия колоквиуми беше истинска катастрофа. Аз изкарах шест минус на съчинението по английски, което писахме в час, и три минус по история на Европа, но на тестовете по социология и по геология ми писаха двойки — по социология за малко щях да хвана три, но по геология не знаех абсолютно нищо. Скип получи двойки по антропология, по история на колониите и по социология. По висша математика върза три (но и там картинката никак не била розова, както ми обясни), а на съчинението по английски изкара петица. Единодушно стигнахме до извода, че животът щеше да е сто пъти по-лесен, ако имахме само класни упражнения и трябваше да пишем теми, естествено далеч от читалнята на третия етаж. С други думи, мечтаехме си за гимназията, без изобщо да си даваме сметка за това.

— А не, стига толкова — заяви въпросната петъчна вечер Скип. — Виж, Питър, аз се предавам. Въобще не ми дреме нито за скапаното висше образование, нито за тъпата диплома, дето ще си я провеся над камината, но направо ще почина, ако трябва да вися на боулинга в Декстър с ония тъпаци, докато ме приберат в казармата.

Беше седнал на леглото на Нейт, а в това време съквартирантът ми беше в Двореца в равнините да яде риба — обичайното меню в петък вечер. Прекрасно е, че някой на етажа имаше апетит. Във всеки случай изключено бе да се води подобен разговор в присъствието на Нейт; тази провинциална мишка и мой съсед по неволя смяташе, че се е представил доста добре на колоквиумите — само петици и шестици. Не че щеше да каже нещо, ако беше свидетел на нашия разговор, но щеше да ни изгледа така, сякаш нямаме капка здрав разум. Щеше да реши, че макар и да не сме виновни, сме морално слаби.

— И аз — побързах да го подкрепя, но в този миг от другия край на коридора долетя ужасяващ стон — «Ааааааа… мамка му!» — който моментално разгадахме: тъкмо пробутаха Кучката на някого. Спогледахме се. За Скип не съм сигурен (макар да бе най-добрият ми приятел в университета), но аз продължавах да смятам, че още има пък и защо не? Винаги съм имал време в излишък

Скип се подсмихна. И аз се подсмихнах. Скип се разхили. Аз веднага взех да му пригласям.

— Майната му, какво толкова — рече той.

— Само тази вечер — допълних. — Утре отиваме заедно в библиотеката.

— И засядаме над книгите.

— Цял ден. Обаче сега…

— Отиваме да гоним Кучката. — Скип стана.

Така и направихме. И не бяхме единствените. Това не е никакво оправдание де, знам — просто разправям какво се случи.

На другия ден бях сутрешна смяна с Каръл и докато стояхме на конвейера, тя изведнъж изтърси:

— Чувам, че във вашия блок се вихри някаква бясна игра на карти. Вярно ли е?

— Май да.

Тя ме погледна през рамо и се усмихна… с онази усмивка, която винаги си представям, като се сетя за Каръл. И до ден-днешен.

— Хартс, а? Гоните Кучката?

— Хартс. Гоним Кучката.

— Чувам, че някои момчета направо са си сложили главата в торбата и са го закъсали с бележките.

— Абе май си права. — По конвейера не се задаваше нищо, нямаше пукнат поднос. Забелязал съм, че винаги когато ти трябва малко олелия, цари пълно затишие.

— А ти как си с бележките? Не че ми е работа, просто искам…

— Да бе, да, информация. Аз съм добре. Освен това съм решил повече да не играя.

Тя пак се усмихна с онази усмивка — естествено, че още си я спомням — на мое място и вие щяхте да си я спомняте. Трапчинките, леко извитата долна устна, която знаеше такива чудни неща за целувките, игривите сини очи. В онези времена…

В онези времена момичетата въобще не знаеха какво става в мъжките общежития отвъд фоайето… както и обратното, разбира се. И все пак имам усещането, че през октомври и ноември 1966 година Каръл виждаше много неща, много повече, отколкото аз самият. Разбира се, не беше луда — тогава все още не. Виетнамската война се превърна в лудост в нейна лудост. Както и в моя. Както и на Скип. И на Нейт. Хартс беше нищо, повярвайте ми, просто лек земен трус, който затръшва вратите, разклаща чашите на поличките и ги кара да звънят. Убийственото земетресение — апокалиптичният трус — тепърва предстоеше.

Бари Марго и Брад Уидърспуун се бяха абонирали за местния вестник «Новини» от Дери и до вечерта вестниците им успяваха да обиколят целия трети етаж — намирахме остатъците в читалнята, като се събирахме за вечерната игра на карти — страниците бяха разкъсани и разбъркани, а в кръстословицата се различаваха поне три-четири почерка. Снимките на Линдън Джонсън, Рамзи Кларк и Мартин Лутър Кинг вече бяха разкрасени с мастилени мустаци (някой, така и не разбрах кой, неизменно слагаше огромни завити рога на вицепрезидента Хъмфри, а отдолу с дребни печатни букви изписваше ХУБЕРТ ДЯВОЛА). «Новините» бяха за войната и представяха всекидневните бойни събития във възможно най-добрата им светлина, а новините за антивоенните протести изтикваха на възможно най-забутаното място… чак след календара на общинските прояви.