Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

В Гринидж Вилидж полицията разпръсна мирна демонстрация. Протестиращите нямали разрешение, твърдяха полицаите. В Сан Франциско се състоя антивоенно шествие с пластмасови черепи, набучени на пръчки, а участниците бяха с боядисани в бяло лица като мимове — разгониха ги със сълзотворен газ. В Денвър полицията свали десетки хиляди плакати, които призоваваха на мирна демонстрация в парка „Чотокуа“ в Боулдър. Открили някаква алинея, която забранявала да се разпространяват подобни обяви. Според същата алинея обаче, поясни началникът на Денвърската полиция, не било забранено разпространяването на афиши за филми, оказионни магазини, танцови забави на ветерани от войните, както и обяви с награда за изгубени домашни любимци. Подобни плакати, подчерта той, не били политически.

В нашия мъничък свят се развихри стачка в „Ийст Анекс“, където „Коулман Кемикалс“ провеждаха интервюта за работа. Както и „Доу“, тази компания произвеждаше напалм. „Коулман“ произвеждали още и Ейджънт индж 21 21 Мощен пестицид-дефолиант, съдържащ диоксин, използван по време на Виетнамската война. — Б.пр. , ботулин и антракс, което се разбра чак когато компанията фалира през осемдесетте. В студентския вестник на Мейнския университет се появи малка снимка на задържаните студенти. На друга, по-голяма, щатен полицай от университета тъкмо извличаше някакъв демонстрант през вратите на „Ийст Анекс“, а друг държеше патериците му — протестантът, разбира се, бе Стоук Джоунс, с вечното яке с пилешкото краче на гърба. Сигурен съм, че ченгетата са проявили достатъчно внимание — по онова време протестите все още бяха новост и не се смятаха за нарушение на обществения ред — но снимката на огромното ченге и момчето инвалид бе някак зловеща. В годините между 1968 и 1971 — когато, по думите на Боб Дилан, „играта загрубя“ — често си мислех за тази снимка. Най-голямата снимка в броя — и единствена в горната половина на страницата — отразяваше момчетата от запаса, които маршируваха в униформи на обляното от слънце футболно игрище пред погледите на стотици зрители. „МАНЕВРИ ПРИВЛИЧАТ ОГРОМНА ТЪЛПА“, гласеше заглавието.

Но да се върнем към нашата история — някой си Питьр Райли изкара тройка на контролното по геология и три плюс на контролното по социология два дни по-късно. В петък ми върнаха дългото една страница есе „лично мнение“. Бях го надраскал точно преди часа по английски език (писмени упражнения) в понеделник сутринта. Темата беше „Мъжете трябва/не трябва да бъдат задължени да ходят на ресторант с вратовръзка“. Аз се спрях на „не трябва“. Това кратичко писмено упражнение бе оценено с тлъста четворка — първата ми четворка по английски, откакто бях дошъл в колежа с пълно шест по литература отгоре до долу в гимназията и 740 и на езиковата секция на SAT 22 22 Максималният брой точки е 800. — Б.пр. . Тази бележка ме шокира и ме ядоса много повече, отколкото тройките на другите две контролни. Рецензията на господин Бабкок гласеше: „Обичайната яснота на стила не липсва, но в случая единствено доказва що за постно писание е това. Хуморът, макар и вплетен с лекота, далеч не е духовит. Четворката е всъщност подарък. Небрежна работа.“

Мислех да поговоря с него след часа, но после се отказах. Господин Бабкок, който ходеше с папионки и големи очила с рогови рамки, бе успял за четирите седмици от началото на семестъра недвусмислено да ни покаже, че смята бележкарите за най-низшата форма на академичен живот. А и вече беше обяд. Ако хапнех набързо в стола, до един часа ще се прибера в „Чембърлейн“. Към три всички маси (и четирите ъгъла) в читалнята вече ще са заети, но в един на обяд все още имах шанс да си намеря място. Вече бях спечелил двайсет долара и смятах да посветя един от последните октомврийски уикенди на това да изкарам още някой долар. Освен това мислех в събота да ида на танци. Каръл прие да дойде с мен. Щяха да свирят „Къмбърлендс“ — известна студентска група. Сигурно по някое време (може би дори няколко пъти) ще изпеят „96 сълзи“.

Гласът на съвестта, вече възприел характерния тембър на Нейт Хопънстанд, ми нашепваше, че през уикенда трябва да прекарам поне един час над книгите. Имах да чета две глави от учебника по геология, две глави по социология, четирийсет страници по история (резюме на средните векове), а също и да отговоря на няколко въпроса за търговските пътища.

„Не се тревожи, ще се справя, не се тревожи — повтарях на този глас. — Ще уча в неделя. Честна дума, от честна по-честна.“ И в неделя наистина попрочетох нещо за външно и вътрешно групово разпределение и групови санкции. Между другото, докато играех карти. После играта се завърза и в крайна сметка учебникът по социология се оказа на пода под дивана. Като си легнах в неделя вечер — късно в неделя вечер — ми хрумна, че не само нищо не спечелих, а дори изгубих (Рони вече като че ли нарочно е преследваше), а на всичкото отгоре не стигнах доникъде и с ученето. Освен това пропуснах да проведа един телефонен разговор.